Джеймс Олдридж - Да яздиш диво пони

— Добре, добре — нервно го прекъсна мистър Крос, докато татко повтаряше с доста високомерен тон тези примери на австралийски „изключения“ при дадени обстоятелства.

— Да смятам ли, че предложението ми ще се има предвид от уважаемия съд? — настоя баща ми.

— Да, ще се има предвид, мистър Куейл — раздразнено му отвърна мистър Крос.

Знаех, че започнеше ли по този начин — а именно, заставяйки съдиите да се защитават, — татко се залавяше с нещо, от което не само че нямаше да се откаже, но щеше да става все по-нападателен и по-нападателен. И преди бях наблюдавал подобни ситуации, тъй като татко ме насърчаваше да посещавам съда, но не заради него, а за да видя как се прилагат законите. Искаше му се и аз да стана юрист, но стана така, че като свидетел на човешките мъки, драми, нещастия и безпътици, аз си извлякох други поуки. Станах писател, а Том, с неговото остро чувство за справедливост, реши да върви по стъпките на татко.

— Мистър Страп — попита съдията, докато татко чакаше, — настоявате ли момчето да присъства!

Страп беше много едър мъж и винаги носеше идеално чисти бели ризи. Понякога си слагаше папионка. Гледаше татко така, сякаш не виждаше как би се спасил от чудатостите на този вятърничав англичанин.

— О, мисля, че засега можем да разрешим на този див млад закононарушител да не присъства — каза Страп с малко пресилена непринуденост.

Татко изведнъж удари по масата.

— Ваша милост! Ако бях нарекъл този адвокат… — Помислих си, че ще каже „дебело прасе“, но татко каза: — … „юридически лицемер“, той би протестирал решително. Нали така, мистър Страп?

— О, извинете — каза Страп. — Вземам си думите назад и да продължаваме, за бога!

— Продължаваме, разбира се — отговори му татко. — Но ще моля съда да следи занапред адвокатът на противната страна да избягва подобни коварни клевети по адрес на моя довереник. Момчето е добро и никой в съда не бива да забравя това.

— Имате думата, мистър Страп — бързо се намеси главният съдия и аз долових онова невротично извисяване на гласа му, сякаш отново се стараеше да угоди на Елисън Еър, но не беше уверен, че ще съумее да го направи.

Делото не беше сложно. Страп разказа историята на Бо — улавянето му, опитомяването му, как е станал любимец и помощник („и то наистина незаменим помощник“) на Джоузи Еър и как тя се е придвижвала с него въпреки трагичния си недъг. Страп се спря с подробности на случката със Скоти по време на изложбата, а после спомена за произшествието в нощта преди изчезването на Бо: на брега откъм страната на Еърови била забелязана дребничка фигурка, лицето избягало, като преплувало реката. Описанието на незнайния нарушител съвпадаше с външните белези на Скот Пири. А от всичко останало следваше, че единственото лице, истински заинтересовано от кражбата на понито, бе въпросният обвиняем. Страп заяви, че според всички улики Скот Пири е единственият възможен виновник, потвърдено и от собствените му реакции — чрез опита си да избяга, оказвайки съпротива на полицията, той сам бе допринесъл доказателства към вината си.

— А освен това — каза Страп — ние имаме свидетел, който ще ви увери, че е видял обвиняемия Скот Пири да язди пони край брега на реката рано сутринта след изчезването на понито.

Това бе изненада за мен и аз погледнах татко. Той пишеше нещо на син лист — спря за миг, без да вдига поглед, и продължи да записва.

Страп заяви, че не иска да вдига шум около делото. В него нямало нищо необикновено освен, разбира се, скръбта и ненужните мъки, които изживявала малката Джоузи Еър.

— Молим съда да реши делото бързо и хуманно. Не искаме да бъдем отмъстителни. Не искаме да наказваме никого. Всичко, което искаме, е връщането на понито. Като, разбира се, се съблюдава законът…

Татко слушаше невъзмутимо. Изведнъж прекъсна Страп и каза:

— Вие от чие име говорите — от името на довереника си или от името на полицията?

Последваха потоци от нападки между двете страни. А после главният съдия попита татко дали има да каже нещо съществено, преди да бъдат извикани свидетелите.

— Не, нямам — отговори татко. И се обърна, за да огледа присъстващите. Огледах се и аз. Залата бе пълна — рядък случай за едно обикновено съдебно дело. Съвсем не очаквах да видя някои от присъстващите. Например учителката мис Хилдебранд, която ни преподаваше история. Щях да си имам неприятности — сигурно ме беше видяла. Но защо ли беше тук? Казвахме й „градската учителка“, защото беше завършила преди година в големия град. Наричахме я и „нашето птиче“, защото се изчервяваше силно, беше стеснителна и й беше трудно да се справя с нас — особено с момчетата от саваните като Скоти, които слагаха гущерчета с набръчкани вратлета в чекмеджето й. Въпреки всичко ние си я харесвахме. Защо ли, бе дошла?