Джеймс Олдридж - Да яздиш диво пони

Победителят се определяше след три надбягвания — печелеше конят, който се представеше най-добре и в трите. В момента гледахме първото от трите надбягвания. Елисън Еър беше вече излязъл на хиподрума, яхнал чистокръвния си раванлия Флик — бодър, представителен и напет кон. Хамутът му беше нов и лъскав, а жокейското сако и ботушите на Елисън — правени по поръчка. Професионалистите изглеждаха изморени и унили — по външност и качества напълно отговаряха на двуколките и конете си, а и на заобикалящата ги унила природа. Елисън беше и с жокейско кепе, а малко ездачи носеха кепета по онова време. Не можехме да не се възхищаваме на издържания му вид.

— Той ще спечели — каза Том, направо смаян от тази гледка.

— Ще му попречат — заяви Скоти с абсолютно убеден тон.

Знаехме, че Скоти е прав, тъй като не всичко зависеше от това дали яздиш бърз кон.

— Спокойно — уверено казах аз. — Елисън ще се оправи.

Мисля, че само местният ни патриотизъм ни караше да се надяваме, че Елисън ще спечели — въпреки симпатиите и възхищението ни към опитните и неотстъпчиви професионалисти.

Но ако сложим ръка на сърцето си — финалът беше ясен. Надбягването започна и ние не можахме да се сдържим на местата си — макар това да ни костваше и единствената възможност да останем там. Станахме прави и не мога да ви опиша чувството, което ни обземаше при приближаването на препускащите в тръс коне. За разлика от галопиращите без препятствия кове, които се движат хаотично и тромаво, конят в тръс удря копита в енергичен, непрекъснат и отсечен ритъм, понесъл и него, и двуколката, и ездача. Плющенето на камшика, свистенето на нажежените колела, неизменните ритмични звуци, които издават и конят, и ездачът при всяка риеща земята, кънтяща стъпка на копитата — всичко това се сливаше в тътнещия пулс на надбягването. Бегачите в тръс стъпват поотделно, волно и бързо с четирите си копита, а от усилието да се движат само в тръс, устите им се изкривяват в дива гримаса. Гривите им се развяват, пот и пяна се стичат по краката и гърбовете им, има нещо страшно и стихийно В усилията и напрежението на тези неудържими животни.

Професионалистите знаеха много добре как да попречат на Елисън да вземе преднина. Щом се окажеше пръв, конят му започваше леко да галопира и ние знаехме, че причината е или докосване с камшик, или сръгване в корема. Всички яздеха плътно един до друг, колело до колело, кон до кон и в последната обиколка, когато четирите двуколки се скупчиха, ние станахме и закрещяхме като луди, тъй като Елисън Еър водеше с половин глава. Но след една мигновена, рязка маневра две от двуколките го притиснаха отстрани и продължиха, за да финишират с няколко сантиметра преднина. Те взеха първо и второ място, а Елисън излезе трети.

— Казах ви аз — рече Скоти. — Никога няма да му позволят да победи, каквото и да става!

— Може би ще успее да ги измами — подхвърли Том.

— Как?

Не знаехме как, но Елисън Еър, който излизаше от хиподрума, цял плувнал в пот, щеше да се учуди, ако узнаеше, че тези позакърпени и босоноги запалянковци го съжаляват искрено. Той понесе достойно поражението си — като изключим онова засрамено изражение на озадаченост, което придобиват богатите, случи ли се да ги победят. А само след половин час чувствата ни към него бяха съвършено други.

Тръгнахме си от хиподрума, тъй като следващото надбягване в тръс щеше да е след половин час, и се отправихме към ливадката, на която състезателите подготвяха конете и двуколките си за конкурса „Най-хубаво пони с двуколка“. Загледахме се в едно палаво черно пони — две жени, госпожиците Елзи и Гуен Стърн, собственички на кравеферма, които все още идваха с двуколка в града, се мъчеха да го впрегнат в осите. Това беше любимото им пони. Колко глезено беше! Бутаха го, молеха го, но понито се измъкваше от осите и ни разсмиваше.

Тогава видяхме и Джоузи Еър в жълтата си двуколка и красивия малък Бо — целия лъснат, сресан и бляскав като истинско злато. Джоузи беше също издокарана — с бричове, риза и островърха шапка, под която носеше кепе по настояване на майка си. Истински очаровани от вида й, ние се надявахме тя да бъде победителят.

Седяхме до подготвителната ливадка, която бе една обикновена полянка, оградена с въже. Тъкмо когато говорехме за Джоузи, Скоти стана изведнъж и каза:

— Това е Таф!

Огледахме се наоколо.

— Къде? — попитахме ние и станахме.

— Ето го! Това е той!

Скоти сочеше Бо. Минахме под въжетата и се запътихме направо към двуколката на Джоузи. Скоти хвана поводите на понито и дръпна подрязаната грива между очите му така, както го бяхме виждали да прави с Таф.