Джеймс Олдридж - Да яздиш диво пони

— А защо? — попитал го Скоти.

— Има нещо лошо в него. На нищо не може да се научи. Всичките понита на Еър са лоши.

Скоти ни предаде този разговор като една размяна на мнения за уелските понита и добави, че Магайър не разбира нищо от тях. Той му казал, че държи понитата си под ламаринен навес и никога не ги пуска да тичат на воля. Дори бил подрязал опашката и подстригал гривата на състезателното пони.

— Имаше глупав вид — презрително заключи Скоти. — И си беше глупак.

Преди да минат всички понита, Скоти оставил Магайър и отишъл на състезанията с козли. Джоръкс, който организирал тези обикалящи състезания с козли, впрегнати в двуколки, взел Скоти за местно момче и му платил по два шилинга на всяко излизане. Скоти трябвало да седи зад козела в малка двуколка с колела от велосипед и да се състезава с половин дузина други местни момчета също в такива двуколки.

Организаторите на състезания с козли идваха ежегодно и в Сейнт Хелън. Най-интересното в състезанията, на които като при всички други игри имаше наддавания, бе не кой козел ще спечели надбягването, а кое от местните момчета ще излезе първо. Ездачите насърчаваха козлите, като дърпаха опашките им и крещяха на изпитания „кози език“. Спечелилият състезанието получаваше пет шилинга, което не беше малко. Само едно от състезаващите се момчета не беше местно — синът на организатора Боси. Миналата година в надбягванията участва и Том. С радост чух как един от участниците в наддаванията, Локи Макгибън, крещи името му.

— Залагам три от четири на Том Куейл!

Но Том загуби.

Скоти спечели в Лайа и остана и последните четири дни. Победи в три от надбягванията, като ни обясни, че е победител само защото започвал да дърпа опашката на козела на петдесетина метра преди финала. Върна се в понеделник с някакъв пътуващ търговец на шевни машини „Сингер“. След няколко дни дойде на училище. Бе почти незабележимо променен, мъничко по-различен от преди.

Баща ми се досещаше какво става със Скоти и веднъж по време на вечеря заяви, че ако момчето на Пири продължава да изчезва по този начин, ще свърши като австралийските безделници.

— Направо жалко! — рече възмутено той. А за да извади поука за мен и Том, добави, че индивидуалният бунт и обикновеното безделничене са в същността си брат и сестра. — Нищо друго, а своеволие — заключи татко между две хапки йоркширски пудинг А той мразеше своеволието.

Ние въздъхнахме дълбоко — както винаги след подобни тягостни нравоучения. Но след време стана така, че ми се наложи да дам на Скоти същите наставления — до голяма степен за моя собствена изненада. В момента обаче завиждахме на Скоти за приключенията му, макар да ни беше трудно да забравим как мисис Пири опипваше брошката си „Ейлийн“ на път за дома си по пътя, който водеше към нищото.

— Няма защо да обвиняваме Ангъс Пири за това, което става със сина му — възрази мама, когато татко отправи критични бележки и към Ангъс.

— Не е важно чия е вината — изтъкна баща ми. — Важно е фактическото положение. А според фактическото положение Скоти беше на път да стане като един от многото австралийски гамени.

С течение на времето нещата вървяха натам. Скоти се държеше като мнозина бедни момчета, дошли от саваните в града ни, който не можеше да им предложи нито работа, нито някаква надежда. В крайна сметка те се мотаеха около хотелите всяка събота вечер, имаха вид на боксьори, пиеха до забрава и рано или късно се забъркваха в дребни нарушения на закона. А Скоти вероятно щеше да се отдаде на скитничество.

При Скоти имаше и нещо друго. Той продължаваше да търси малкия Таф и в края на краищата това бе истинската причина за неговите изчезвания. Така че той нито своеволничеше, нито беше безделник. Поне не засега.

Скоти изчезна още веднъж — този път на петдесет мили разстояние, в град Мънду, щата Ню Саут Уелс, където ежегодно се организираха животновъдни пазари и ежегодно безброй коне и понита сменяха господарите си. Никой не разбра как е стигнал дотам, а и той, както винаги непристъпно мълчалив, не пожела да ни каже. Майка му и баща му бяха вече примирени с неговите изчезвания, макар да не беше тайна, че при всяко свое завръщане Скоти изяждаше боя от вече немощния си стареещ баща (напоследък му бяха изпопадали и зъбите). Скоти си имаше неприятности и в училище. Скоти не беше глупав, нито бавноразвиващ се. Напротив, беше буден, дори умен по собствения си оригинален начин, но в този момент училището не можеше да му предложи нищо. Веднъж, когато бяха изкарали половин дузина пакостници пред цялото училище, за да ги мъмрят, директорът му кресна възмутен: