Джеймс Олдридж - Да яздиш диво пони

Не му повярвах и му го казах.

— Сигурно е отишъл при мандрата на Тейлър в низината Мъри — възразих аз. — Пип Тейлър има уелска кобилка и отдавна търси жребец за разплод.

— Едва ли — намеси се Том. — По-сигурно е отишъл в Лайа при мисис Стейнс. Нали се сещате — онази, която е луда по понита. Вече има четири.

А Скоти бил в саваните нагоре по течението на реката, защото някой му казал, че един от странстващите ловци на зайци яздел уелско пони. Ние всички познавахме старите ловци, но винаги имаше по един-двама полуотшелници, които скитаха навътре из саваните. Те се появяваха в града с огромни вързопи заешки кожи, които продаваха по шилинг едната на Дормън Уокър или на търговците на машини. Може би някой от тези полуномади бе „прибрал“ малкия Таф така, както Скот „прибираше“ всичко, което срещнеше на пътя си и което му се струваше безстопанствено.

Когато се завърна, Скоти ни разказа, че не е намерил никакъв ловец с пони. Ние пък го попитахме дали смята, че изобщо има такъв ловец.

— Видях един, но той караше колело.

— Колело в саваните?!

— Да. С дебели гуми и две задни колелца — като велосипед с три колела. Носеше пушка и ядеше всякакви птици — дори бекаси.

Скоти обикаляше с този човек един-два дни, за да открие ловеца с понито, но скоро се убеди, че такъв ловец няма. В града се мотаеха още няколко скитника — може би пък някой от тях бе човекът с понито…

И все пак Скоти продължаваше да профучава вечер през града на път за дома си. Но видът му бе такъв, сякаш бързаше за някъде другаде.

Той отново изчезна един вторник, а в петък майка му дойде в града — или по-скоро дойде у дома. Помоли мама да пусне мен и Том да потърсим Скоти отвъд реката, в саваните, които бяха част от владенията на Еър.

Мама задържа мисис Пири, докато се върнем от училище в четири и половина. Седяха в трапезарията и пиеха чай. Тя беше с черна рокля, черни чорапи и обувки, с доста нескопосано залепени (може би от Скот) подметки от стари гуми. Беше дребничка и на главата си носеше лъскавочерна овехтяла сламена шапка с тясна смачкана периферия. На шапката й имаше две черешки, а под тях очите й гледаха в една точка някъде далеч, без да забелязват нищо наоколо. Това бе погледът на самотен човек, но и на човек, който прекарва голяма част от времето си в мисли за миналото, бъдещето или нещо съвсем, съвсем отвлечено. Мисис Пири бе винаги като унесена. Когато мама ни предаде молбата й, Том веднага предложи план — ще преплуваме реката и ще бъдем сред саваните, преди да се стъмни.

— Няма да преплувате реката — каза мама. — Ще прекосите моста и ще попитате Еърови може ли да минете напряко през техните ливади.

Тогава дойде татко и като чу за какво става дума, каза:

— Много по-просто ще бъде да се обадим на Еър и да го помолим да каже на конярите си да потърсят Скоти.

И той се обади на Елисън Еър. Каза му, че едно от момчетата в града — синът на Пири, който има едно от неговите понита, е изчезнало и е вероятно на техния бряг. Та би ли съобщил на конярите си да го потърсят в саванната местност нагоре по течението?

— Още утре ще изпратя Блу Уотърс — отговорил Елисън.

Татко затвори телефона и попита мисис Пири дали това е достатъчно. Мисис Пири кимна и изгледа равнодушния телефон така, сякаш я бе лишил и от последната надежда. После стана, мина през верандата, а аз, мама и Том я изпратихме до външната врата. Не плачеше, но изглеждаше объркана и разтревожена.

— Не се тревожете, мисис Пири — рече Том. — Скоти ще се върне. Той просто търси Таф.

— Но какво яде и къде спи? — попита мисис Пири, като че ли можехме да знаем. Силният й акцент бе почти неповлиян от австралийските гласни и пропуснати съгласни. Струваше ми се, че тя не е притеснена от изчезването на Скот, а от пустотата, настанала след неговото изчезване в и без това празния й живот. Изглежда, това бе непоносимото. Чувстваше го и Том.

— А може да е на остров Пентал — предположих аз, макар сам да не си вярвах. Все пак трябваше да изкажа някакво предположение. — С Том можем да отидем сутринта и да го потърсим.

— Да, може да е там — каза тя и пое в посоката, в която бе вперен погледът й.

Мама забелязала, че е с брошка: името Ейлийн, изковано от сребърна нишка. Коя ли, почудихме се ние, може да е тази Ейлийн?

Този път откриха Скот в Лайа. В града бяха устроили състезания с коне от околността, а в тях винаги участваха и понита. Повечето от тези коне и понита обикаляха целия щат, за да се надбягват. Местните ни конни състезания не бяха особено организирани, но пък бяха много по-интересни от състезанията в други градове, където конете и понитата ни участваха като гости. Този път имаше състезания с понита. Скоти изгледал първото, с гостуващите понита, и зачакал тези от по-отдалечените райони. Всички местни понита щяха да се състезават с гостуващите за награди от пет до двадесет и пет лири. Между понитата, разбира се, имало и уелски. Скоти се залепил за Анди Магайър, който имаше гараж в Лайа, а също и три уелски понита от стадото на Еър. Той попитал Скоти, който висял до малката ливадка на хиподрума, дали не иска да спечели някоя и друга стотинка, като посрещне състезателното му пони. Скоти се съгласил и тогава Магайър му казал, че възнамерява да продаде понито след края на състезанието.