Джеймс Олдридж - Да яздиш диво пони

— Здравейте, мисис Смит! — извикваше той. — Здравейте, мисис еди-коя си! — И хукваше по улицата или прескачаше някоя близка ограда.

Ставаше ясно, че гражданите вече не могат да се справят със Скоти — нито да го обуздаят, нито да го спечелят. Той се беше отчуждил още повече. И ето че веднъж Скоти се натъкна на Джоузи Еър и понито й — случайна среща, която промени всичко.

Това стана по време на селскостопанската изложба в Сейнт Хелън — тази, на която Скоти не успя да се състезава предишната година. На изложбата бе отредена постоянна обширна площ, заобиколена с висока дървена ограда. В огромния кръг имаше истинска арена, която използвахме и за футболно игрище, сравнително голяма трибуна и още дузина постройки, предназначени за конкурсните селскостопански експонати: пшеница, вълна, плодове, сушени плодове, масло, цветя, зеленчуци и както обикновено — домашни сладка и сладкиши. Имаше достатъчно място и за други прояви — състезания с овчарски кучета, конкурси за най-расов едър рогат добитък и овце, атракции, а също и бюфети на открито. На арената се състояха някои от конкурсите за рогатия добитък и овцете, но най-интересни бяха надбягванията с коне, в тръс и в раван, които са и най-верният показател за силата и бързината на конете. Всички коне трябваше да се състезават в тръс. Само че „бегачите“ теглеха двуколка с ездач, а „раванлиите“ подтичваха, яхнати в тръс. И „бегачите“, и „раванлиите“ можеха да участват в едно и също състезание. С нищо не мога да сравня внушителността и поривистостта на тези оглушителни надбягвания.

Аз се интересувах само от тези състезания. Елисън Еър — също. Той се отнасяше доста пренебрежително към другите състезания, тъй като не го интересуваха. Но за да е в тон с участниците, винаги докарваше овце, говеда и овчарски кучета, като за разлика от конните надбягвания, които му бяха страст, не се интересуваше от конкурсите, свързани с тях. Елисън винаги имаше в конюшните си в „Ривърсайд“ по три-четири бегача или раванлии. Тази година беше докарал два. Беше взел и Джоузи. Тя щеше да участва с прясно боядисаната си жълта двуколка в конкурса за „Най-хубаво пони с двуколка“. Видях Джоузи в деня на конкурса, преди първото конно надбягване. Беше се съгласила да я занесат на трибуната, откъдето щеше да наблюдава участието на баща си с най-добрия им „раванлия“ Флик и да чака своя ред между две поредни конни надбягвания.

Повечето от „бегачите“ и „раванлиите“ бяха на професионални състезатели, които обикаляха страната и участваха в разни местни тържества и спортни празници. Някои от тях яздеха, но повечето караха двуколки. Именно тези професионалисти грабваха вниманието ни, тъй като за разлика от ниските скучни жокеи и ездачи в тръс, те бяха по-опитни, стройни, жилави и наперени като умните си изпитани коне, но и някак уморени и поизхабени като бойните си двуколки.

Всички коне в състезанията „тръс“ през този ден (а и винаги) носеха специален кожен хамут. Той се спускаше по гърба на коня и покриваше тялото му чак до коленете. Така движенията на коня се затрудняваха и той не можеше да галопира. Всички знаехме, че рекордът за миля, измината в тръс, е една минута и петдесет и пет секунди. Ето защо преценявахме коня по това дали може да преодолее тридесет мили в час, или не.

Всъщност двуколките създаваха впечатление за бързина и със Скоти и брат ми Том бяхме разочаровани, че Елисън Еър не кара двуколка. Те представляваха малки вдлъбнати седалки, закрепени между двете гумени колела, а към леката дървена рамка, съединяваща седалката и колелата, бяха закачени двете стърчащи оси. Този, който караше двуколката, бе като привързан към коня и колелата — седнеше ли веднъж в малката вдлъбната седалка, той трябваше да опъне крака напред и да стъпи в двете малки халки върху осите. Трябваше да протегне ръце и да се хване за две други халки върху юздите — без тези халки не би могъл да поддържа темпото „тръс“. Всъщност опънал ръце и крака на няколко сантиметра зад мощните задни крака на неспокойния и неудържим кон, той изобщо не можеше да седне. Имаше нещо в състезанията „тръс“, което пораждаше и у ездача, и у животното много по-голямо напрежение, отколкото при всеки друг вид надбягване без препятствия.

Том, Скоти и аз си бяхме намерили едно местенце под трибуната, където се криехме от разпоредителите, тъй като те не ни разрешаваха да бъдем близо до конете. Но предишната вечер бяхме между късметлиите, на които им бе възложено да очистят пясъка по трасето от всички гвоздейчета, парченца стъкло и остри камъчета. Свършихме си работата съвестно, тъй като знаехме какво става, когато двуколка спука гума. Двуколките се обръщат само ако спукат гума, а не беше приятно да видиш някой от тези големи, жилави мъже, привързани към двуколката и коня си, да се влачи по гръб, докато му задимят и дрехите. Така че за нас бе въпрос на чест да осигурим безопасно трасе за ездачите в тръс.