Джеймс Олдридж - Да яздиш диво пони

— Виж го как стъпва! — казал Елисън на жена си.

— Тя няма да се успокои, докато не подкара двуколката извън пътя през полята — рекла Пат Еър на мъжа си.

Очевидно и Елисън Еър се тревожел от това.

— Знам, Пат — отговорил й той. — Но по-добре сама да се увери какво може и какво не може да прави.

— Ами, точно пък Джоузи! — казала мисис Еър. — И да не може нещо, тя ще се стреми да го постигне. Я виж!

Джоузи пофучала с пълна скорост през портата в края на стария път. Между стълбовете имало доста разстояние, но тя трябвало да намали — нареждане на Еър за всички минаващи през портата двуколки, коли и ездачи.

— Не се притеснявай. Аз ще я наблюдавам.

— Да, ще трябва — въздъхнала мисис Еър. — Тя възнамерява да използва тази двуколка, сякаш не я кара, а язди.

Оттогава нататък често виждахме Джоузи да се разхожда с двуколката си на отвъдния бряг на реката или да препуска стремглаво из ливадите на Еър в другия край на саваните. Жълтата двуколка, Джоузи и Бо се бяха слели в едно — също като Скоти и малкият Таф, а и бяха безстрашни като тях. Джоузи пренебрегвала всяка една предпазна мярка, която Елисън Еър се надявал да й наложи, докато не започнала да обикаля почти навсякъде с двуколката си — из саваните, през разораните ниви, покрай реката. Двуколката била наистина знаменита — по-сполучлива едва ли можела да бъде. Блу разказваше в съботните дни в „Белия лебед“, че дори когато гонели овцете и подбирали конете, Джоузи следвала овчарите и конярите почти навсякъде, където можело да се язди. Пътуващите фермери, които спираха в събота в града ни, разправяха, че са виждали жълтата двуколка да се появява и изчезва на най-невероятни места. Бо бил усвоил и последния етап от обучението си — вече се наслаждавал на това, което вършел. Така че жълтата двуколка винаги интригуваше града.

Но ние никога не я видяхме в града. Джоузи трябваше да пътува от фермата до града около час — ето защо не идваше. Винаги пристигаше седнала на предната седалка на някоя от колите или камионите. Седеше все така изправена, с кокетни плитчици до раменете, а живият й поглед разглеждаше смело всичко наоколо — както подобаваше на дъщеря на Елисън Еър. Краката й бяха винаги скрити. Джоузи не можеше да допусне хората в града да видят как я носят или да я видят седнала в количката. Тя седеше и чакаше в колата. Ако пък беше на гости с родителите си, внасяха я в къщата, когато нямаше никого наоколо. Винаги беше с бричове или панталони, макар да разправяха, че масажите подобрявали състоянието на краката й.

Това беше всичко, което знаехме за Джоузи и Бо.

Междувременно със Скоти ставаше някаква промяна. Онова странно чувство на несигурност, което бе изпитал при загубването на Таф, го обхващаше с нова сила и един ден той изчезна точно така, както изчезна и малкият Таф. Отначало си помислихме, че просто е избягал от училище за няколко дни, но Ангъс Пири бе отишъл в полицията и бе съобщил, че Скоти не се е прибирал в къщи четири дни и три нощи.

— Горката жена — каза майка ми, представяйки си страшната паника, обзела мисис Пири. Тя навярно прекарваше половината от деня на балкона на мизерния си, щръкнал като изсъхнало дърво сред пустошта дом, с надеждата да зърне Скоти на пътя или на брега.

Първото нещо, за което си помислиха повечето от вас, беше реката. Може би се беше заплел в коренищата по време на риболов или докато е плувал. Или го беше ухапала змия и сега лежеше мъртъв от отровата й така, както самият той си представяше Таф.

— О, не и Скоти! — заяви брат ми Том. — Той просто е тръгнал да търси Таф.

— Но Таф го няма вече месеци наред — каза мама.

— Нищо. Отишъл е да го търси и толкова — настояваше Том.

Решихме, че Скоти е постъпил точно така, и излязохме прави.

Скоти се скрил във влака, който отиваше до съседното градче Таско. Видели го там някъде из лозята. В Таско имаше четири-пет уелски понита и явно е искал да ги огледа. Един от лозарите го заварил през нощта под ламаринения си навес за сушене на грозде. Скоти бил ял полуизсушеното грозде и от фосфата, с който било напръскано, за да се свие, го болял страшно корем. Лозарят се обадил в полицията и на другия ден върнали Скоти в Сейнт Хелън. В нашата полиция го нарекли „досадно глупаче“, тупнали го с палка по задничето и го пратили право в къщи.

След две седмици той отново изчезнал и този път се зачудили къде ли наистина може да е отишъл…

— Във фермата на Еър е — каза Боб Рънсиман, който беше дребничък, левак и доста любопитен. — Видях го там — държеше на своето Боб.