Робърт Стайн - Стой далече от мазето

Неусетно се унесе в неспокоен сън.

Будилникът й звънна в седем и половина. Тя седна в леглото и се замисли за училище. После се сети, че през следващите два дни нямаха часове заради някаква учителска конференция.

Изключи радиобудилника, отпусна се на възглавницата и се опита отново да заспи. Но вече се беше разсънила, мислите от нощта нахлуха в главата й, изпълниха я отново със страха, който беше усетила преди няколко часа.

Тя стана и се протегна. После реши да отиде и да поговори с баща си — да се изправи пред него и да му зададе всичките въпроси, които иска да го пита.

Ако не го направя, той ще изчезне в мазето, а аз ще си седя и ще си мисля за тези страшни неща цял ден, каза си тя.

Не искам да изпитвам ужас от собствения си баща.

Не искам.

Метна лек памучен халат върху пижамата си, откри чехлите си в разхвърляния гардероб и излезе в коридора. Там беше горещо и спарено, почти не можеше да се диша. Бледа утринна светлина се процеждаше през прозореца.

Маргарет спря пред стаята на Кейси и се зачуди дали да не го събуди, за да може и той да зададе въпроси на баща им.

Пое дълбоко въздух и продължи надолу по коридора. Спря пред стаята на родителите си. Вратата беше отворена.

— Татко? Никакъв отговор.

— Татко? Буден ли си? Тя пристъпи в стаята.

— Татко?

Изглежда той не беше там.

Въздухът беше тежък и странно миришеше на кисело. Пердетата бяха дръпнати. Чаршафите бяха намачкани и скупчени в долния край на леглото. Маргарет направи още няколко крачки към леглото.

— Татко?

Не. Беше го изпуснала. Вероятно той вече се е заключил в мазето, тъжно си помисли тя.

Трябва да е станал доста рано и…

Какво беше това в леглото?

Маргарет щракна нощната лампичка и застана до леглото.

— О, не! — извика тя и ужасено вдигна ръце към лицето си.

Чаршафът беше покрит с дебел слой пръст. Бучки пръст.

Маргарет гледаше втрещено надолу без да диша, без да мърда.

Пръстта беше черна и изглеждаше влажна.

И се движеше.

Движеше?

Не може да бъде, помисли си Маргарет. Това беше невъзможно.

Наведе се, за да погледне по-добре слоя пръст.

Не. Пръстта не се мърдаше.

Пръстта бе пълна с десетки движещи се буболечки. И дълги кафяви червеи. Всички те пълзяха сред мокрите черни буци пръст в леглото на баща й.

Кейси не слезе долу до десет и половина. Преди той да дойде, Маргарет си направи закуска, облече си джинси и тениска, говори половин час по телефона с Даян и прекара останалото време крачейки напред-назад в дневната, като се опитваше да реши какво да прави.

Отчаяно искаше да говори с баща си и няколко пъти потропа на вратата на мазето. Първоначално по-леко, а после — по-силно. Но той или не я чуваше, или беше решил да не чува. Така или иначе, не отговори.

Когато Кейси най-сетне се появи, тя му сипа голяма чаша портокалов сок и го заведе в задния двор, за да поговорят. Беше жарък ден, небето — почти жълто, въздухът — вече напечен, макар слънцето едва се беше издигнало над хълмовете.

Докато вървяха към сенчестата част на градината, Маргарет разказа на брат си за зелената кръв на баща им и за пълната с буболечки пръст в леглото му.

Кейси зяпна и продължи да държи пред себе си чашата портокалов сок без да отпива. Гледаше втренчено Маргарет и известно време не каза нищо.

Най-сетне сложи чашата на тревата и каза:

— Какво трябва да направим? — гласът му беше малко по-силен от шепот.

Маргарет повдигна рамене.

— Ще ми се мама да се обади.

— Ще й разкажеш ли всичко това? — попита Кейси и пъхна ръце дълбоко в джобовете на развлечените си панталони.

— Така смятам да направя — каза Маргарет. — Не знам дали ще повярва, но…

— Толкова е страшно! — каза Кейси. — Искам да кажа — той е нашият баща. Знаем го откакто сме се родили. Искам да кажа…

— Знам — каза Маргарет. — Но той не е същият. Той е…

— Може би той би могъл да ни обясни всичко — каза Кейси замислено. — Може би за всичко си има причина. Разбираш ли? Като за листата на главата му.

— Вече го питахме за това — напомни Маргарет на брат си. — Той само каза, че е страничен ефект. Не беше голямо обяснение.

Кейси кимна, но не отвърна.

— Разказах някои неща на Даян — призна Маргарет.

Кейси я погледна изненадан.

— Ами, трябваше да разкажа на някого — рязко каза Маргарет. — Даян мисли, че трябва да се обадя в полицията.

— А? — Кейси поклати глава. — Татко не е направил нищо лошо, нали? Какво може да направи полицията?