Робърт Стайн - Стой далече от мазето

Да се ужася.

За пръв път тази дума се появи в мислите й.

Но седейки в леглото си, треперейки така силно, стискайки завивките така здраво, вслушвайки се дали стъпките му приближават, Маргарет осъзна, че е ужасена.

От собствения си баща.

Ако мама беше тук, помисли си тя.

Без да мисли повече, тя посегна към телефона. Хрумна й да се обади на майка си, да я събуди, да й каже да се връща колкото се може по-бързо. Да й каже, че нещо ужасно става с баща й. Че той се променя. Че се държи толкова странно…

Погледна часовника. Три без десет.

Не. Не можеше да направи това. На горката й майка и без друго й беше толкова трудно да се грижи за сестра си в Туксън. Маргарет не можеше да я изплаши просто ей така.

Освен това какво щеше да й каже? Как би могла да обясни на майка си, че е ужасена от собствения си баща?

Госпожа Брюър щеше да й каже да се успокои. Че баща й все още я обича. Че никога няма да я нарани. Че просто е много увлечен в работата си.

Увлечен…

На главата му никнат листа, яде пръст и кръвта му е зелена.

Увлечен…

Тя чу, че водата в мивката спря да тече. Чу изщракването на ключа на лампата в банята. После чу баща й да върви с тихи леки стъпки към стаята си в другия край на коридора.

Маргарет леко се отпусна, мушна се навътре в леглото си и поотпусна пръстите, стискащи завивката. Затвори очи и се опита да изчисти мислите си.

Опита се да брои овце.

Никога не се беше получавало. Искаше да преброи до хиляда. На 375 седна в леглото. Главата й пулсираше. Устата й беше пресъхнала.

Реши да слезе долу и да вземе студена вода от хладилника.

Утре ще съм развалина, помисли си тя, докато вървеше тихо по коридора.

Вече е утре.

Какво ще правя? Трябва да поспя.

Подът на кухнята изскърца под босите й крака. Моторът на хладилника се включи шумно и я стресна.

Запази спокойствие, заповяда си тя. Трябва да си спокойна.

Отвори вратата на хладилника и бръкна за бутилка вода, когато една ръка я хвана за рамото.

— Ай! — извика тя и изпусна отворената бутилка на пода. Леденостудената вода се разплиска по краката й. Тя отскочи, но краката й вече бяха измокрени.

— Кейси… изплаши ме! — възкликна тя. — Защо си станал?

— А ти защо си станала? — отвърна той сънен. Русата му коса беше разчорлена.

— Не можах да заспя. Помогни ми да избършем водата.

— Да не съм я разлял аз! — каза той и отстъпи. — Ти си я избърши.

— Заради теб я разлях! — изстреля думите Маргарет. Грабна руло салфетки от плота и му подаде няколко. — Хайде! Бързо!

Двамата клекнаха и започнаха да бършат студената вода на светлината на отворения хладилник.

— Продължавам да мисля за онези неща — каза Кейси, докато хвърляше на плота прогизналите от водата салфетки. — Затова не мога да заспя.

— Аз също — смръщено каза Маргарет. Тя понечи да каже още нещо, но някакъв звук откъм коридора я спря. Беше тъжен вик — въздишка, изпълнена с жал.

Маргарет ахна и спря да бърше водата.

— Какво беше това?

Очите на Кейси се изпълниха със страх. Чуха го отново — такъв тъжен звук, като молба, като жалостива молба.

— Идва… идва откъм мазето — каза Маргарет.

— Мислиш ли, че е растение? — попита Кейси много тихо. — Мислиш ли, че е някое от растенията на татко?

Маргарет не отговори. Тя се отпусна на колене без да мърда, цялата в слух.

Още една въздишка — този път по-лека, но също толкова тъжна.

— Мисля, че татко не ни каза истината — каза тя, вперила поглед в очите на Кейси. Той изглеждаше блед и изплашен на слабата светлина на хладилника. — Не мисля, че едно стъбло на домат може да издава звук като този.

Маргарет се изправи на крака, събра мокрите салфетки и ги хвърли в кофата за боклук под мивката. После затвори вратата на хладилника и стаята потъна в мрак.

Хванала рамото на Кейси, тя го поведе към вратата на кухнята и след това по коридора. Спряха пред вратата за мазето и се заслушаха.

Сега беше тихо.

Кейси натисна бравата. Беше заключено.

Чу се още една тъжна въздишка — този път по-отблизо.

— Звучи някак си човешки — прошепна Кейси.

Маргарет потръпна. Какво ставаше долу в мазето? Какво ли наистина ставаше?

Тя тръгна нагоре по стълбите и изчака на прага на стаята си, докато Кейси влезе в своята. Той й махна, прозявайки се тихо, и затвори вратата зад себе си.

Няколко секунди по-късно Маргарет беше в леглото си, завивките бяха дръпнати до брадата й въпреки че беше топла нощ. Осъзна, че устата й все още е болезнено суха. Въобще не беше успяла да пийне вода.