Джон Стайнбек - Безпътният автобус

— Лошо ли го удари? — попита Пъпката.

— Не, изглежда е на късмет. Една работа не може да бъде свършена, без да се пролее кръв. Тъй викаше моят баща. — Той пак засмука раната и кръвта понамаля.

Топлината и розовината на зората се прокрадваха наоколо и от това електрическото осветление като че ли загуби част от яркостта си.

— Колко ли пътници ще дойдат с Грейхаунд? — лениво каза Пъпката. После, родена от хубавото чувство у мистър Чикой, осени го ярка мисъл. Тя бе толкова остра, че почти му причини болка. — Мистър Чикой — започна неуверено той с учтив, боязлив и умоляващ глас.

Хуан престана да затяга гайката и зачака да чуе я молба за свободен ден, я за повишаване на заплатата, изобщо за нещо. Молба щеше да последва. Познаваше се по тона, а това за Хуан значеше беля. Всяка беля започваше тъй.

Пъпката мълчеше. Не намираше думи. — Нещо искаш ли? — попита го Хуан предпазливо. — Мистър Чикой, можем ли да го уредим някак… впрочем някак да направиш тъй, че да не ми викаш повече Пъпка?

Хуан извади гаечния ключ и извърна глава. Двамата лежаха по гръб, лице в лице. Хуан видя белезите от заздравелите пъпки, надигащите се нови възпаления и една узряла, твърда, с жълта коричка, готова да се пръсне върху бузата. Докато го гледаше, очите на Хуан омекнаха. Разбра. Усети го внезапно и се зачуди защо не се беше сетил по-рано.

— Как ти е името? — попита го небрежно.

— Ед — поясни Пъпката. — Ед Карсън, далечен роднина на Кит Карсън. Преди да ми излязат в прогимназията… е, викаха ми Кит. — Говореше обмислено и овладяно, но гръдният му кош се издуваше и с тежест се снижаваше и въздухът свиреше в ноздрите му.

Хуан погледна встрани от него, в гръб към издутината на диференциала.

— Окей — каза той, — дай да турим криковете. — Той се плъзна извън автобуса. — Вземи маслото отвътре.

Пъпката отиде бързо в гаража и донесе въздушния такеламит, влачейки гуменото черво подире си. Натисна лостчето и сгъстеният въздух изсвистя зад маслото. Такеламитът щракна, когато диференциалът се напълни с масло и дори малко от него се разля навън. После завинти пробката.

— Хей, Кит, изтрий си ръцете и виж дали Алис не е приготвила кафето, а? — подкани го Хуан.

Пъпката се упъти към ресторанта. До вратата, където се издигаше един от огромните горуни, тъмнееше голямо сенчесто петно. Пъпката се спря там за момент, затаил дъх. Трепереше цял от някакъв особен хлад.

Когато с крайчеца си слънцето проясни планините на изток, Хуан Чикой стана от земята и отърси прахта от краката си и от дъното на комбинезона. Слънцето струеше в прозорците на ресторанта и топлеше зелената трева, поръбила гаража. То сияеше в маковете из равното поле и по големите острови от син вълчи боб.

Хуан Чикой застана при вратата на автобуса. Присегна се, завъртя ключа и натисна стартера с длан. За момент стартерът ръждиво изхлипа, после моторът пое и загърмя, докато Хуан не сподави рева. Натисна амбриажа, премести лоста на допълнителната първа предавка и пусна педала. Задните колела се завъртяха бавно във въздуха и Хуан се върна при тях да се вслуша, в хода на предавките и да чуе няма ли неточно пасване.

Пъпката миеше ръцете си с бензин в плосък тиган в гаража. Слънцето стопли един изгнил лист от предната година, духнат в ъгъла на гаражната врата. След време една малка, още зашеметена от нощта муха изпълзя изпод листото и застана на слънце. Крилцата й бяха прашно-пъстри и тя се движеше мудно от нощния студ. Отри крилцата си с крачка, после крачката едно о друго, след туй разтърка лицето си с предните, а през това време слънцето, надвесващо се под големите надути облаци, затопляше соковете й. Внезапно мухата литна, завъртя се два пъти в кръг, попърха под дъба, след това се блъсна в мрежестата врата на ресторанта, падна по гръб и зажужа, обърната за миг. След туй стъпи на крака, полетя и зае мястото си на рамката на вратата към закусвалнята.

Изпита от безсънната нощ, Алис Чикой надзърна от прага към автобуса. Открехна вратата едва няколко сантиметра, но мухата стремително влетя през процепа. Алис я забеляза и замахна подир нея с кухненската кърпа. Мухата за момент зазизика като луда, след което се настани под ръба на тезгяха. Алис погледа как задните колела на автобуса бавно се превъртат във въздуха и се върна при тезгяха, като затвори кранчето за парата на кафеварката. Кафявата течност в страничната стъклена тръбичка на машината изглеждаше светла и рядка. Тя отри тезгяха с кърпата и докато го забърсваше, забеляза, че единият край на голямата бяла кокосова торта под прозрачния пластмасов похлупак е нащърбен от едно отрязано триъгълниче. Взе нож от поставката за прибори, повдигна похлупака и подравни края на тортата, като пъхна трохите в устата си. И точно преди похлупакът да се върне на място, мухата се шмугна стремглаво под крайчеца и се нахвърли върху кокосовия пълнеж. Тя се закрепи под една малка кремова лимба, без да се вижда отгоре, заора и лакомо забоксува в сладкия пълнеж. Притежаваше една огромна, висока планина от торта и беше щастлива.