Джон Стайнбек - Безпътният автобус

Хуан Чикой държеше двете нови зъбни колела и внимателно ги въртеше.

— Дръж лампата по-близо — каза той на Пъпката, като извъртя двете колела в пълен оборот. — Помня, веднъж сложих едно старо и едно ново и веднага тръгна.

— Изроненият зъб дава определен шум — рече Пъпката. — Като че пробива изпод земята. Какво ли го е избило?

Хуан наклони голямото колело и започна да върти малкото бавно на светло, проверявайки зъб по зъб дали двете зацепват.

— И аз не знам — отвърна той. — Има толкоз неща, които човек не знае за металите и моторите. Ей на, вземи Форд. Ще ти произведе сто автомобила и все два-три от тях няма да струват и пукната пара. Не една част, направо цялата кола не струва. И ресорите, и моторът, водната помпа, охлаждането, карбураторът. Просто лека-полека се разпада и никой не знае от какво. Друг път взимаш кола, дето се казва, направо от конвейера, уж съвсем като всички останали, ама не е. Има й нещо, дето на другите го няма. По-мощна. Като безстрашен исполин. Няма да се счупи, каквото щеш да я правиш.

— Аз имах точно такава — каза Пъпката. — Модел А. Продадох я. Сто на сто още върви. Три години я карах и не похарчих и един цент по нея.

Хуан остави двете зъбни колела върху стъпалото на автобуса и взе старото голямо от земята. Опипа с пръст мястото, където се беше изронил зъбът, и каза:

— Странно нещо е това металът. Понякога, изглежда, се уморява. В Мексико, откъдето ми е родът, например хората имаха по два-три кухненски ножа. С единия режеха, а другите два ги забиваха в земята. „Острието си почива.“ — казваха. Не знам колко е вярно, но помня, че тия ножове ставаха остри като бръснач. Да ме питаш, никой нищо не знае за металите, дори и ония, които ги произвеждат. Дай сега да сложим колелото на вала. По-насам, дръж лампата по-насам.

Хуан намести дъската зад автобуса, легна върху нея по гръб и с нозе се приплъзна под него.

— Лампата малко наляво. Не, по-високо, така! Сега, ще ми подадеш ли кутията с инструментите? — Ръцете на Хуан работеха пъргаво, а една капчица масло се стече по бузата му. Обърса я с опакото на дланта си. — Мръсна работа — рече той.

Пъпката надникна под автобуса.

— Мога ли да окача лампата на тоя болт?

— Недей, след малко ще трябва да я местиш.

— Дано наистина го поправиш — рече Пъпката. — Ще ми се довечера да си спя в леглото. На стол човек изобщо не може да си почине.

Хуан се изхили:

— Ей, ама по-шантави хора виждал ли си, като трябваше да се върнем заради изронения зъб? Като че ли аз нарочно съм го изронил. Ами как се развикаха на Алис за сладкиша, побъркаха я. Сигурно са решили, че тя го е правила. Така е, хората като са на път, не обичат нищо да спира.

— Е, нали спаха в нашите легла — отбеляза Пъпката. — Не виждам за какво има да пискат. Ти, аз, Норма и Алис спахме на столове. А пък ония, Причардови, бяха най-смахнати. Самата Милдред, дъщерята, не, ама нейните. Въобразяват си, че някой ги е измамил. Старият сто пъти рече, че бил някакъв си директор и че някой щял да си изпати за тая работа. Това, вика, е нарушение. Ама с жена си добре си поспаха на вашето легло. А Милдред къде спа? — Очите на Пъпката леко светнаха.

— Предполагам, на кушетката — каза Хуан. — Или с майка си и баща си на леглото: А другият, човекът от компанията за ония шашми, спа в стаята на Норма.

— Той горе-долу ми хареса — рече Пъпката. — Не прекаляваше с приказките. Не каза какво работи. А ония Причардови само с това се перчеха. Без Милдред. И знаеш ли къде заминават, мистър Чикой? На пътешествие в Мексико. Милдред учила испански в колежа. Щяла да им превежда.

Хуан постави един шплент във вала и внимателно го зачука. После се изтегли изпод автобуса.

— Дай сега да монтираме задния мост.

Светлината се изцеди иззад планините и плъзна по небето. Безцветната зора изплува в различни сиви и черни тонове и белите и сините предмети заприличаха на сребърни, а червените и тъмнозелените станаха черни. Младите дъбови листенца чернееха и белееха, очертанията на хребетите се изостриха. Тежките тромави облаци, които се търкаляха по небето като бухти, започнаха едва-едва да порозовяват по източните си краища.

Изведнъж лампите в ресторанта блеснаха и лехата от мушката около постройката оживя. Хуан обърна поглед.

— Алис е станала — рече той. — Скоро ще има кафе. Хайде, давай да наместим задния мост.

Двамата мъже работеха добре заедно. Всеки разбираше какво трябва да се прави и всеки вършеше своя дял. Пъпката също легна по гръб, затягаше гайките на диференциала и общата работа го изпълваше с някакво хубаво чувство. Хуан стегна жилите на ръката си в усилието да завинти една гайка, но ключът му се изплъзна и той одра кожата на пръста си с част от месото около кокалчето. Кръвта потече гъста и черна по омазнената му ръка. Той прехапа кокалчето и засмука кръвта, а около устата му се образува мазен кръг.