Джон Стайнбек - Безпътният автобус

Хуан откачи инструменти от пироните на стената и ги занарежда в продълговата, плоска кутия на тезгяха — гаечни ключове и клещи, няколко отвертки, чук и пробой. Още натежал от сън, Пъпката опря лакът до него върху омазнения дървен плот. Беше навлякъл един дрипав пуловер от някакъв си клуб на мотоциклетисти и бомбето на филцова шапка, изрязана на зигзаг по края. Беше дългунесто, слабовато седемнайсетгодишно момче, с тесни рамене, дълъг лисичи нос и очи, които бяха безцветни рано сутрин и ставаха зеленикавокафяви през деня. По лицето му светеше златист мъх, а страните му бяха целите разядени на вадички и гнойни рани от ергенски пъпки. Наред със старите се образуваха нови, кървави и червени, едни нарастващи, други — превяхващи. Кожата му лъщеше от мазилата, продавани за подобни случаи, но от които в последна сметка няма никаква полза. Джинсите на Пъпката бяха тесни и толкоз дълги, че ги беше подгънал с около двайсет и пет сантиметра. На слабия му кръст те се държаха на широк, чудесно изработен кожен колан с масивна, гравирана сребърна тока, в която бяха поставени четири тюркоаза. Пъпката държеше ръцете си прибрани колкото можеше повече, но скришом и от самия него, пръстите му прибягваха към надупченото му лице, докато не си даде сметка какво върши и не прибере пак ръце. Пишеше до всяка компания, рекламираща лек за акне, беше ходил при сума доктори, които знаеха, че не могат да излекуват пъпките му, но знаеха също, че ще минат след някоя и друга година. Независимо от това обаче те му предписваха кремове и лосиони, а един дори го подложи на зеленчукова диета. Очите му бяха продълговати и притворени като на приспан вълк, а в тази ранна утрин бяха почти слепени от сълзене и гурели. Пъпката бе разхитителен сънливец. Оставен на себе си, можеше да спи поЧти непрекъснато. Целият му организъм и цялата му душа бяха рядко жестоко бойно поле за неговата младост; Чувствеността му не секваше и Когато не се изразяваше открито в похот, прибягваше към средствата на меланхолията, към дълбока и сълзлива сантименталност или към силна, задушаваща набожност. Умът и емоциите му бяха като неговото лице — непрестанно избухващи и винаги оголени и раздразнени. Той имаше периоди на гневна непорочност, когато виеше за собствената си онеправданост, след което обикновено настъпваше период на саможив мързел, който едва не го поваляше и от депресия той преминаваше към сън. Сънят му биваше като наркотичен и го държеше дълго упоен и притъпен.

Тази сутрин бе нахлузил на босо половинките си от бяла и кафява кожа на дупки и от подгънатите джинси глезените му се подаваха на мръсни ивици. В периодите си на потиснатост Пъпката биваше толкова изтощен, че дори не се къпеше и почти не се хранеше. Равно подрязано, филцовото кепе му служеше не толкова за красота, колкото да му държи дългата светлокестенява коса вън от очите и да я пази от смазките, когато работи под колата. Сега той стоеше до Хуан Чикой, тъпо го гледаше как нарежда инструментите в кутията, а умът му се валяше в огромните фланелени облаци на сънеността, почти дразнещи с натрапчивостта си.

— Включи работната лампа на дългия шнур. Хайде, Пъпка, по-живо, събуди се! — подвикна Хуан. Пъпката се тръсна като куче.

— Не знам как — обясни той.

— Вземи лампата, вземи и дъската. Хайде, че трябва да вървим.

Пъпката вдигна подвижната лампа с крушка в предпазна мрежа и се залови да развива от дръжката й дебелия каучуков кабел. Включи го в контакта до вратата и лампата се заля в блясък. Хуан взе кутията с инструменти, излезе пред вратата и погледна притъмнялото небе. Във въздуха бе настъпила промяна. Лек ветрец поклащаше младите листа на дъбовете и шушнеше из мушкатата. Беше неопределен, мокър вятър. Хуан го подуши, както би помирисал цвете.

— Господи, ако вземе да завали! — рече той. — Само това ни липсва!

На изток зората тъкмо почваше да рисува очертанията на планинските хребети. Пъпката излезе със запалената лампа, влачейки кабела по земята, без да го усуква. Дърветата изпъкваха на светлината, а тя се просмукваше в младата резеда на дъбовите листенца. Пъпката отнесе лампата до автобуса и се върна в гаража за дъската на колелца, на която беше удобно да лежи и да се върти, когато работи под някоя кола, И нея запрати към автобуса.

— Е, май ще вали — каза той. — Като погледнеш, в Калифорния, кажи-речи, всяка година по туй време вали.

— От времето не се оплаквам, ама с тия изронени зъбци, хората чакат, земята жвакава от дъжд…