Джон Стайнбек - Безпътният автобус

Пъпката влезе, вмирисан на бензин и масло, и седна на едно от високите кръгли столчета.

— Поправихме го — каза той.

— С кого? — попита го иронично Алис.

— Е, мистър Чикой свърши естествено по-майсторската работа. Бих изпил чаша кафе с парче торта.

— Вече си опитал от тортата, преди аз да стана. — Тя отметна с ръка косата от очите си. — Дори не можеш да го замаскираш.

— Пишете го на моя сметка — предложи Пъпката. — Мисля, че винаги съм си плащал храната, нали?

— За какво ядеш толкова сладко? — рече Алис, — По цял ден висиш пред таблата с бонбони. Нищо не ти остава от заплатата. Всичко отива за сладки и бонбони. Бас ловя, че от тях ти излизат пъпките. Що не попрестанеш малко?

Пъпката срамежливо наведе очи към ръцете си. Под ноктите му чернееха мръсни дъги — там бензинът не беше проникнал.

— Богати са на калории — рече той. — Човек като работи, има нужда от калорична храна. Следобед към три например, като останеш без сили, какво, човек има нужда от нещо по-калорично:

— От нещо твърдо в гащите — забеляза Алис. — Толкова имаш нужда от калории, колкото аз от… — и не довърши. Алис си беше сквернодумка, но никога не произнасяше думите. Само навеждаше мисълта на тях. Тя дръпна чашата с кафе от чучурчето — дебела, плоскодънна чаша без чинийка, — наля малко мляко и я плъзна по тезгяха.

Вгледан с мъгляви очи в надвесеното предизвикателно над джук-бокса момиче от рекламата за кока-кола, Пъпката си сипа четири лъжици захар и забърка с отвесно изправена лъжица.

— И парче торта — повтори той търпеливо.

— Туй ще ти е гробът. Пак ще надуеш някоя пъпка — като балон.

Пъпката се загледа в добре оформените задни части на Алис и бързо отмести поглед. Алис взе ножа от края на тезгяха и отряза клинче от кокосовата торта. Тортената скала се срути върху мухата и я затрупа. Алис-извади парчето с лопатка и го сложи върху малка чинийка, която също плъзна по тезгяха. Пъпката го подхвана с лъжичката от кафето.

— Станаха ли другите? — попита той.

— Не, но ги чух да трополят. Сигурно някой от тях е източил всичката топла вода. В кухнята нямах нито капка.

— Трябва да е Милдред.

— А?

— Момичето. Трябва да се е къпала. — Алис стръвно го погледна.

— Я си яж калориите и си дръж ума, където му е мястото — рече му тя остро.

— Нищо не съм казал. Ей, в тортата има муха!

Алис се вдърви.

— Вчера имаше муха в супата. Започвам да мисля… че носиш мухи в джоба си.

— Ама погледнете. Още рита.

Алис се приближи.

— Убий я! — развика се тя. — Смажи я! Да хвръкне ли искаш? — Тя взе една вилица от тезгяха и размачка мухата заедно с трохите от тортата, след което загреба всичкото и го хвърли в кофата за боклук.

— А моята торта? — попита Пъпката.

— Ще получиш друго парче. Не мога да разбера защо все на тебе ти се падат тия мухи. На никой друг.

— Изглежда, имам късмет — тихичко каза Пъпката, — А? …

— Казах, че…

— Чух какво каза. — Не си беше отпочинала и беше нервна. — И си дръж устата, че ще изхвърчиш от тука като подпален. Хич не ме е еня дали си монтьор или не. За мене си хаймана. Пъпчив хаймана. Пъпката се смали. Колкото ядът й растеше, толкова неговата брадичка увисваше все по-ниско над гърдите му. Той не знаеше, че на него тя си изкарва куп други ядове.

— Нищо не казах — подхвана той. — Не може ли човек да се пошегува?

Алис беше стигнала до оная точка, от която или трябваше да продължи нататък, докато се развилнее в такава безумна истерична ярост, че и на нея, и на всички около нея да им излизат искри от главите, или лека-полека да се укротява, защото сама чувствуваше непреодолимия натиск в гърдите и гърлото си. Тя прецени положението за секунди. Беше напечено. Автобусът трябваше да тръгне. Хуан също не си беше отпочинал. Хората, които бяха спали на леглата им, щяха да чуят гнева й и да наизлязат, а Хуан можеше да я удари. Веднъж я беше ударил. Не силно, ама така улучи къде и в кой момент, че както й се стори, едва не я уби. Пък и тъмният страх, който вечно бдеше в крайчеца на съзнанието й, че Хуан може да я напусне. Той беше напускал други жени. Не знаеше колко, защото никога не бе говорил за това, но мъж с неговата привлекателност непременно е оставял и други жени. Всичко това се извъртя в ума й за по-малко от секунда. Алис реши: без гняв. Подтисна напъна в гърдите си. Като вцепенена повдигна пластмасовия похлупак и отряза двойно парче, после го сложи на чинийка, пренесе я зад тезгяха и я поднесе пред Пъпката.

— Всички сме нервни — рече тя.