Катрин Сътклиф - Вярност

С всеки следващ момент младата жена придобиваше все по-голяма решимост да намери своя повереник и да посвети вечерта на запознаване с него. Можеше да го научи и на една-две песни. Заедно щяха да се преборят с тази убийствена самота и нищо чудно дори бързо да се сприятелят. Мрачните коридори щяха да се огласят от детски смях, щеше да се погрижи за това! А когато пристигнеше херцогинята, дори все още да бе имала някакви съмнения, щеше да се убеди, че Мария ще се справи успешно с внука й и ще се пребори с проблемите му.

Младата жена се озова в някакъв добре осветен коридор и спря. Прахта по мебелите беше избърсана и върху тях не бяха метнати призрачни чаршафи. Богато орнаментираните медни стенни свещници бяха безупречно излъскани и отразяваха светлината на свещите.

Е, това вече беше друго нещо! Дори стените излъчваха величие и елегантност. Въздухът ухаеше от цветята, натопени в кристални вази и проблясващи върху десетината маси в галерията.

Повечето врати по протежение на коридорите, бяха отворени. Всеки салон, спалня или тоалетна стая беше истински шедьовър с достойната си за музей мебелировка. Никога, дори в най-необузданите си фантазии, не си бе представяла подобно съвършенство. Настроението й се подобри. Най-сетне успя да забрави за малко последните дни и часове и дори да се изпълни с надежди; та нали именно тя я бяха накарали да дойде в Торн Роуз.

Завъртя се на пръсти, разтворила широко ръце. Но след малко се сепна, прехапа устна, закри уста с длан и се огледа стреснато в очакване от някой ъгъл баща й да се спусне срещу нея с вдигнати юмруци, сипейки библейски обвинения за лекомисленото й, възмутително поведение.

Какво облекчение изпита, когато я посрещна единствено мълчание! Едва не се прегърна от щастие.

Сега, след като доскорошните й съмнения най-после бяха изместени от надежда, тя тръгна из застлания с килими вестибюл, като си тананикаше бодро, твърдо решила да намери трудния си повереник.

Най-после достигна до една затворена врата, която събуди любопитството й. Почука предпазливо. Никакъв отговор. Открехна вратата и надникна. Стаята бе обширна, полутъмна, а прозорците й бяха скрити зад тежки кадифени завеси. Въздухът бе студен и неподвижен като в мавзолей, а миризмата…

Мария запуши нос, а в съзнанието й изплуваха погребаните спомени за последните месеци от живота на брат й. Колко добре си спомняше мириса на разложение и на надвиснала смърт. Те буквално висяха във въздуха.

Младата жена отвори по-широко вратата и, пробудила всичките си сетива, влезе в страшното помещение.

На пода се търкаляха парчета счупен порцелан, някога имали формата на деликатни чинии и чаени чаши. В най-далечния ъгъл на стаята видя инвалиден стол. Сред студената пепел на камината не проблясваше нито едно въгленче. Единствената свещ край леглото заплашваше да се удави в собствения си восък, а пламъчето танцуваше опасно близо до фините завеси над леглото.

— З-здравей — заекна тихо тя; гърлото й бе пресъхнало. — Има ли някой там?

Никакъв отговор.

— Господарю Солтърдън?

Мълчание.

Мария преглътна, закри носа и устата си с длан и тръгна предпазливо към масивното легло, като стъпваше върху разбития порцелан; сърцето й биеше до пръсване, коленете й бяха омекнали.

— Господарю Солтърдън? — повтори тя с усещането, че гърлото й е посипано с пясък.

Хвана завесата с треперещи пръсти и я дръпна.

Беше тъмно, но все пак се очертаваше някаква форма. Младата жена присви очи и се вгледа напрегнато. Това определено не бяха детски очертания, бяха прекалено едри и големи и…

— О! О, Боже! — извика тя и отстъпи рязко назад, почти без да чуе трясъка на трошащия се под краката й порцелан. — О, Боже! — възкликна отново тя. Завъртя се на пети като полудяла и хукна към вратата. Навън се спъна в една гънка на килима, но продължи да тича по коридора, докато стигна площадката на стълбището. Вкопчи се с всички сили в перилата и се развика: — Помощ! Нека да дойде някой! Който и да е! О, Боже! — проплака към лицето, което се появи от мрака под нея. — Елате бързо! — извика тя. — В онази стая има мъртвец!

Определено беше мъртва. Как можеше да се съмнява? Над главата й свети Петър в широка роба, с разпуснати дълги бели коси, стиснал книгата с присъдите в ръка, я гледаше с осъдителен поглед. Баща й очевидно имаше право. Развратната й душа (а тя със сигурност бе такава, в противен случай нямаше да остане да съзерцава мъжа и жената върху кухненската маса) нямаше право на рая, и свети Петър, съпроводен от своите ангели, се готвеше да прогони душата й в името на Бога и всичко божествено, и да я обрече на вечните мъки на ада.