Катрин Сътклиф - Вярност

Смееше ли да признае, дори пред самата себе си, че събитията от последните четири дни й бяха дошли прекалено много? През тях бе наета на работа от херцогиня Солтърдън, бе напуснала единствената къща и село, които познаваше и бе попаднала в един напълно непознат и чужд за нея свят. За първи път в живота си беше сама, напълно сама. Досегашният й живот, в повечето случаи доста суров, бе изчезнал като дим само с написването на няколко реда от високопоставената дама.

Беше свободна… свободна от прекалената трезвост на баща си, от жестокостите му, налагани в името на Бога. Свободна да не се износи емоционално и да умира бавно като майка си. Къде тогава беше щастието й?

Прозорчето гледаше към голо парче земя и умиращ калинов храст, по чиито рахитични клонки бяха накацали врани. Тъй като мрачната панорама не допринасяше с нищо за подобряване на настроението й, младата жена приседна на ръба на леглото, стиснала длани в скута си, и се загледа към стената. Беше прекалено уморена и гладна, за да си представи, че стаичката е украсена с една-две картини или че изглежда по-топла и уютна с един килим на пода.

Ако си беше вкъщи, сега щеше да приготвя вечерята на баща си, може би овнешко краче, подарено от някой от неговите енориаши. Хлябът щеше да се припича във фурната. Скоро кухнята щеше да се загрее силно. Тогава щеше да отвори прозореца и студеният вечерен вятър щеше да целуне потта от челото й. Ако майка й успееше да надмогне депресията си, щеше да й разказва тихо за живота си в селото като младо момиче… когато момците обикаляли край дома й с надеждата да я зърнат. Понякога майка и дъщеря се смееха заедно… преди викарият да се е прибрал. Можеха даже да съберат достатъчно смелост, за да поговорят за Пол.

Боже мили, колко уморена се чувстваше! Последните дни, през които бе трябвало да изтърпи заплахите на баща си и обвиненията на майка си, бяха лишили нощите й от сън и бяха разклатили решимостта й да остави дома си и единствения мъж, който се осмеляваше да я обича, макар, или може би именно защото знаеше кой е баща й.

Скъпият Джон… дали раздялата нямаше да я накара да осъзнае истинските си чувства към него?

Минутите се нижеха мъчително бавно.

Най-сетне с въздишка стана от леглото, приближи вратата и я отвори.

Къде ли беше сега „чудовището“? Бедното, неразбрано, отритнато дете. Какво се бе случило в младия му живот, та да се оформи такъв характер у него? Знаеше само, че родителите му бяха мъртви. Че преди малко повече от година нещастие бе… осакатило младежа, но до каква степен, херцогинята бе отказала да обясни.

Мария тръгна безшумно по коридора, като преминаваше стълбище след стълбище. Любопитството я караше да наднича зад всяка случайно оставена отворена врата. Всеки път я поразяваха изумителните богатства, които я посрещаха във формата на огледални или мраморни стени, кристални полилеи, полирани подове от абанос, седеф и слонова кост, и позлатени колони.

Най-сетне откри пътя до долния етаж. Видя неколцина слуги, които лъскаха лампите и огромния полилей; бяха го свалили посредством лебедка и кабел. Не по-малко от сто свещи осветяваха голямото стълбище, скулптурните релефи, гоблените, мраморните стени и засадените в огромни китайски вази големи папрати и палми.

Младата жена продължи да обикаля из необятната къща и скоро се озова отново в тесни, слабо осветени коридори, където мраморът и ламперията бяха изместени от камък и тухла. Отнякъде се носеше топлина и мирис на дърва. Те я омаяха, накараха премръзналото й лице и пръстите й да се посъживят, а стомахът й да закъркори от глад.

Щом се озова в горния край на тесни, извити стълби, Мария спря. Взря се надолу, към неясните потрепващи червени и жълти светлини и се вслуша в приглушените от разстоянието гласове.

Кухнята. Разбира се. Може би щом обяснеше, че не бе яла нищо друго освен овесената каша на закуска, готвачът щеше да й даде малко хляб и масло, а нищо чудно — и чаша топъл чай. Каквото и да е, с което да успокои неприятното усещане в стомаха си. Може би той дори щеше да поприказва малко с нея и така да поразсее нарастващото й безпокойство.

Заслиза безшумно по стъпалата… и замръзна на вратата.

Телата лежаха, преплетени едно в друго, върху дървената маса пред буйния огън — и двете голи, лъскави от пот, с крака и ръце, които сякаш се бореха за надмощие, със сплетени в косите длани, с лица изкривени едновременно като че ли и от болка, и от удоволствие.

— Дай ми го, Тадеус. Бързо! Преди да ни й открил някой — извика дрезгаво слугинята, която я бе посрещнала и заби нокти в голите, извити рамене на младия мъж; в тях светлината на огъня се отразяваше като в гладък мрамор.