Катрин Сътклиф - Вярност

— Никой няма дъ нъ открий, Моли — обяви той, като движеше задника си нагоренадолу между бедрата й. — Погрижил съм съ за туй. Боже, момиче, ама си хубава. Какви хубави цици! — възкликна той и зарови лице между гърдите й, като ги целуваше и дразнеше с език и устни.

Мария преглътна, неспособна да помръдне.

Моли сплете глезени около кръста на младия мъж и се притисна към него, като мяташе глава. Белите й гърди се люлееха като тежки махала с всеки негов тласък, с всяко свиване на мускулестия му задник, с всяко потрепване на напрегнатите му ръце. Изпод непокорните му червеникавокестеняви коси се процеждаха капки пот и се стичаха по челото и слепоочията му.

— О, Боже! О, Боже! — изскимтя Моли, докато той напираше все по-силно и по-бързо. — Умирам! Умираам!

— Мили Боже — промълви несъзнателно и Мария и когато младият мъж отметна глава и погледите им се срещнаха, единственото, което успя да направи, бе да отвори изненадано уста.

Очите му се разшириха, след това се присвиха. Те я смразяваха, държаха я пленница, както впрочем и усмивката му, защото, макар да сливаше здравото си стройно тяло с Моли, в действителност любеше Мария. До самия край, когато отметна глава и извика.

Младата жена хлъцна и отстъпи назад, завъртя се на пети и побягна на пръсти обратно към коридора. В този момент се подхлъзна на лъскавия мрамор и, след като потанцува на място, успя да се задържи за близката маса. С пламнало лице и препускащо сърце тя замръзна на място, като се опитваше да запази равновесие. През съзнанието й преминаваха една след друга стотиците проповеди на баща й за „греховете на плътта, които носят неподлежащи на описание вечни мъки на душата“. Той несъмнено щеше да употреби някои от предпочитаните си изрази за това „свърталище на несправедливостта“, което обитаваше сега дъщеря му. Както и по повод на факта, че тя току-що бе наблюдавала целия осъдителен акт с шокиращо вълнение.

Мария хукна нагоре по стълбите, почти без да обръща внимание къде отива. Прекосяваше дългите коридори един след друг, докато най-накрая, напълно дезориентирана, се облегна на една стена и затвори очи. В същия миг пред вътрешния й взор се разкри в цялото си великолепие неприличната сцена, на която бе станала свидетелка преди малко. Не липсваше нито една подробност и на всичкото отгоре цялото й тяло започна да гори от усещания, които не бе изпитвала досега, освен нещо подобно на тях понякога в компанията на Джон /макар очевидно да не бяха споделени/, и в други случаи, когато Пол споделяше шепнешком тайните за срещите си с изумително красивата и любвеобилна съпруга на ковача. Този път обаче бе потресена до мозъка на костите си. Устата й бе пресъхнала от вълнение.

Стори й се, че стоя така цял час, обвила раменете си с ръце, докато не се вледени и смущаващите физически усещания, пробудени у нея през безкрайните мигове, в които бе наблюдавала любовниците, не се превърнаха в мъка.

Най-накрая събра мислите си, осъзнала, че се е изгубила безнадеждно в лабиринта от коридори на Торн Роуз. Тръгна от галерия в галерия, прекалено зашеметена, за да обръща внимание на великолепието около себе си, все по-ядосана и безпомощна пред магията, обсебила тялото й. Единственото й желание бе да се върне в стаята си и да се скрие в нея, ако трябва завинаги. Да забрави, че онова изобщо се бе случвало. Знаеше обаче, че и там няма да намери покой от нарастващата си тревожност. Тишината надали щеше да сложи край на безпокойството, което я бе обзело още щом зърна за първи път Торн Роуз. Тогава бе осъзнала окончателно, че вече няма дом и огнище, на които да разчита. Тя бе самотница, носена от течението сред света от непознати.

Не, не трябваше да набляга върху това. „Планирай бъдещето и не се спирай особено върху днешния ден, тъй като днешният ден е вече история и не може да бъде променен“ — бе повтарял често Пол,… дори когато изживяваше последните си дни на смъртното ложе. О, как можеше човек да бъде толкова бодър и решителен, когато бе изправен лице в лице с непреодолим неприятел като надвисналата смърт! Само ако бе толкова силна и смела…

Мария надничаше през отворени врати в стаи, чиито мебели бяха покрити с прашни чаршафи. Какво странно и неприветливо обкръжение за едно дете. Почти нищо не излъчваше светлина и радост. Все още не бе забелязала захвърлена някъде играчка. Изобщо нищо в подобната на дворец сграда не издаваше детско присъствие. За какво бе мислила херцогинята, като бе затворила и обвила в такова тайнство едно момче?