Катрин Сътклиф - Вярност

— Как се осмелявате? — извика младата жена. Икономката изписка смаяно и изхвърча от помещението, като си мърмореше нещо под носа. Мария се плъзна от леглото, олюля се, но успя да изправи рамене, в резултат на което усети силна болка ниско в гърба. — С цялото ми уважение, ваше височество, но вие излъгахте…

— Нито веднъж не съм намеквала, че ще трябва да се грижите за дете, мис Аштън.

— Но всеки би решил, че…

— Не виждам каква е разликата. Ако мислех, че не сте способна да вършите както трябва тази работа, нямаше да ви наема.

— Но това не е човек! Това е… това е…

— Чудовище?

Появи се камериерка със сребърен сервиз с топло какао и го разположи на една маса край радостно пращящия огън. Едва след нейното излизане херцогинята се запъти към столовете с високи облегалки край камината. Отпусна се върху един от тях и чак тогава каза:

— Ще ви помоля да ме изслушате, преди да правите прибързани заключения относно престоя си в Торн Рауз.

— Не виждам какво бихте могли да кажете, което да промени мнението ми, ваше височество.

Възрастната дама наля какао в две елегантни чаши.

— Харесва ли ви тази стая? — попита тя и взе една орнаментирана сребърна лъжичка. — Тя е ваша, ако желаете. Не съм планирала да живеете заедно със слугите.

— Не желая стаята — заяви младата жена. — Няма да ме купите…

— Беше любимата стая на моя съпруг. Образът на свети Петър, изобразен на тавана, е копие на рисунка, която някога видял в парижкия Лувър. Мъжът ми беше много религиозен човек. Смяташе, че всяко препятствие, пред което сме изправени през земното си съществуване не е нищо друго, освен Неговият начин да ни покаже как да станем по-достойни за небето. — Допряла златния ръб на чашата до устните си, херцогинята впери поглед в празното пространство пред себе си. На челото й се появи дълбока бръчка, когато додаде замислено: — Макар аз лично да не мога да разбера какъв урок може да научим от този… проблем. Моят внук, макар и понякога вироглав и безразсъден, и най-често не особено морален, не беше лош, нито порочен. Не мога да разбера, мис Аштън, защо е принуден да страда така. — Обърна отново стъкления си поглед към Мария и промълви с умолителен тон: — Моля ви, млада госпожице, изслушайте ме докрай.

Младата жена седна, но когато лейди Солтърдън понечи да й подаде чашата с какао, от което се вдигаше пара, поклати глава и рече:

— Не можете да ме убедите, ваше височество, няма да остана тук.

— А какво ще правите? Ще се върнете в дома на баща си? Нима онзи ад ви допада повече?

— Вие сте жестока — заяви Мария и вирна брадичка. — И коварна. Съжалявам, че изобщо отговорих на ужасната ви обява.

— Но го сторихте и сега сте тук. Не ми приличате на онези девойки, които бягат от нещастията. В противен случай отдавна щяхте да сте напуснали бащиния си дом.

— Ще отида в Лондон — отвърна убедено Мария.

— И какво ще правите там? Нямате официално образование. Единственото, което знаете, сте го научили, както разбрах от майка ви, от вашия брат, тайно от баща ви. Но щом научил за скандалното ви поведение, той ви пребил с ремък и ви лишил от храна и вода в продължение на три дена с надеждата така да прочисти умовете и сърцата ви от греха на измамата.

— Той го направи за добро — отвърна младата жена, без да вярва сама на думите си, докато бузите й започнаха да порозовяват от пробудения спомен.

— Така ли?

Мария скочи на крака.

— Няма да позволя да бъда малтретирана. Нито манипулирана. Ако сте разучили миналото ми така добре, както претендирате, тогава щяхте да сте разбрали, че не можете да ме изплашите така лесно. Нещо повече, ваше височество, аз съм известна с понякога дори неразумната си решимост да не се поддавам на ничий натиск. Оставането ми тук, придружаването на онзи… човек е неморално и невъзможно и… искам да ме върнете незабавно в Хъдърсфийлд.

— И тогава къде ще останат мечтите ви, мис Аштън? Как ще успеете да спестите достатъчно пари, за да помогнете на майка си да излезе от задънената улица, в която се намира? Как възнамерявате да й осигурите дом, ако я убедите да напусне баща ви? О, да, скъпа, тези ваши желания също са ми известни.

Младата жена изскочи от стаята, като вземаше стъпалата две по две и се изгуби на няколко пъти из коридорите, преди да намери миниатюрната стаичка, която й бе отредена при пристигането й в Торн Роуз предишната вечер.

Хвърли се върху леглото и зарови лице в мухлясалата от влага възглавница. Подутината на челото й пулсираше болезнено, но най-вече я измъчваше разочарованието. Разочарование не толкова от излъганите надежди, а най-вече от собственото й поведение. Гневливостта далеч не беше положително качество, а подобни яростни избухвания бяха непростими. Достойнството вървеше ръка за ръка със самообладанието. Господ се мръщеше на такива печални и неприятни изяви. Баща й щеше да я затвори в кутия за подобно държане.