Катрин Сътклиф - Вярност

Щеше да се яви отново пред херцогинята, разбира се, и да й обясни вече по-спокойно причините за желанието си да напусне Торн Роуз. Старата дама със сигурност щеше да намери някой друг — за предпочитане мъж — да се грижи за внука й, херцог Солтърдън, или онова, което бе останало от него.

Какво бе останало от него? Един труп, звяр, чудовище, опуснато безжизнено в легло, достойно за кралска особа, заобиколен от повече богатства, отколкото са виждали за целя си живот хиляда човека, взети заедно?

Гъртруд влезе в стаята и я удостои със съчувствена, разбираща усмивка.

— Идвам да съ погрижа за подутината наглавата ти. Оу, ама си я бива. Доста време шъ ти стои синьо…

— Не искам никакви лапи — обяви Мария и се извъртя към стената. — Пада ми се страдам заради големия ми егоизъм.

— Тъй реагират всички, кат’ го видят за пръв път, особено пък онез’, дет са го познавали преди… роднини и приятели, искам да кажа. Само дет’ тук вече не идват кой знай колко роднини и приятели. Само брат му и херцогинята… и онез’ пиявици Такли и Еджкъм — добави под носа си икономката и се намръщи.

И, като заобиколи леглото и се пльосна върху хлътналия дюшек, подобната на херувим Гъртруд наложи силно ароматната торбичка с димящи билки върху подутината. Младата жена трепна, но не се съпротивлява повече.

— Признавам, чи й много мъчително да го гледаш такъв, след кат’ знайш как й изглеждал преди. Винаги съм мислила, че й грешка да го крият така тук, но съветниците на херцогинята рекоха, че така и тя, и той щели да бъдат по-малко унижени. Доколкото познавам негово височество, струва ми съ, че нямаше да му пука дори цялото висше общество да мине през дома му и да го оглежда като някаква забележителност.

— Той умира ли?

Гъртруд присви устни.

— И аз не знам точно. Еджкъм… — В гласа й се долови напрежение, — казва, че бил мъртъв тук. — И тя се потупа по слепоочията. — Въпрос на време й да умре и тялото. Разбира съ, ако зависеше от Еджкъм, негово височество отдавна щеше вече да й погребан в Менстън.

— В Менстън ли?

— Кралското болнично заведение за умствено недъгави в Менстън. О, моме, туй й едно ужасно място. Пълно с побъркани и обладани от зли духове. Бедните ги вързват и ги бият кат’ животни.

Мария преглътна с усилие.

Икономката стисна ръце.

— Идеята негово височество да бъде заточен тук… вбесявам съ, кат’ помисля как Еджкъм и Такли сломяват съпротивата на нейно височество, кат’ й повтарят непрестанно, че ако отидел там, щял да бъде по-добре… както и тя самата. Тя не й същата, откакто стана всичко това. Като че ли животът я напусна.

— Как е пострадал?

— Нападнали го крадци, кат’ си тръгвал от конни надбягвания. Да, тогава беше много буен, истински развратник. Двамата с брат му, лорд Бейзингстоук, бяха някога най-търсените ергени в цяла Англия. В разцвета на силите си и красиви, близнаци. Еднояйчни. После лорд Бейзингстоук съ ожени за едно момиче от Уайт, а негово височество остана да съ бори да не го омотае брачната примка, както винаги я бе наричал. А ето го сега, чи лежи и превръща в ад както своя, така и живота на околните, като става само кат’ му щукне, което не й много често. И то само, за да ни крещи като някой дракон и да хвърля чинии по главите ни.

— Не може ли да говори или да ходи?

Икономката доби странно изражение, ръцете й потрепнаха нервно. Най-сетне пъхна намачканата кърпичка обратно в джоба си и се запъти към вратата.

— Гъртруд? — повика я Мария. Прислужницата спря и се обърна неохотно. — Ненормален ли е?

— Не е моя работа да го казвам, моме.

Младата жена почти не забеляза кога е излязла. Отпусна глава върху възглавницата и се загледа в тавана. А сега какво да прави? Снощните събития бяха предостатъчни, за да я шокират. Сега пък това…

Потрепера, завря пак лице във възглавницата и направи опит да прогони образа на „звяра“ от съзнанието си. Невъзможно! За разлика от брат й, тази особа я плашеше, тялото му бе огромно, а като капак най-вероятно беше ненормален.

О, милостиви Боже, който си на небесата, нима това бе нейното наказание, задето бе загърбила собственото си семейство и богоугодния Джон Рийс, олицетворение на добродетелта и почтеността? Нима трябваше да се озове в това непристойно и съмнително положение, подобно на Даниел в леговището на лъва? Дори един лъв не й се струваше толкова страшен!

Нямаше да го направи! Не можеше да го направи! Може да бе твърдоглава, решителна и упорита, но не и чак толкова глупава. Щеше да помоли за ден-два, за да обмисли положението, а после да помоли… не, да изиска да бъде превозена до някое по-безопасно и по-приемливо място. А дотогава в никакъв случай нямаше да поема отговорност за грозния и страховит внук на херцогинята.