Плъм Сайкс - Тези луди, луди глезли

За жена, склонна към мигрени, изборът на мама за тапетите е стопроцентово необясним. Всеки сантиметър от стаята за гости — включително и таванът — е покрит с тапет на пълзящи жълти рози, а абажурите на настолните лампи и диванът са в същия нюанс. Дори пешкирите и хавлиите в банята са жълти. Честна дума, виждайки го, щях да умра от главоболие. Останалата част от стаята беше задръстена с вещите на Джули, все едно току-що е влязла и е изсипала съдържанието на три куфара върху леглото и по пода. (Вероятно точно така беше постъпила.) Имаше кутийки за бижута, тоалетни несесери, купища гримове, два мобилни телефона, фотоапарат и чисто нови дрехи и обувки; имаше дори ароматизирани свещи и две снимки в рамки на Джули и баща й, метнати върху купчините. Джули винаги пътува все едно си сменя квартирата, защото прочела в „Пари мач“, че като „персонализираш“ с вещи от вкъщи хотелските стаи или гостните, в които си настанена, ще се чувстваш по-спокойно.

Оставих куфара и чантата си със зеброва шарка в средата на помещението и се излегнах върху дрехите на Джули на едно от леглата. Отчаяно копнеейки да се разтоваря от случилото се преди малко, вдигнах телефона от нощното шкафче до леглото и се обадих на Джолийн.

— Ей — започна тя веднага, — чу ли какво става между Джули и Хенри? Винаги съм подозирала, че някоя от нас ще го грабне. Но имам проблем около сватбата и се питах дали не можеш да помогнеш.

— Какво е станало?

— Джули помолила Зак Посен да й направи сватбената рокля. Вера Уанг се разстроила дълбоко и заплашила да се оттегли завинаги от бизнеса с булчински рокли. Опитай се да убедиш Джули да се откаже от Зак и да отиде при Вера. Ако Вера се оттегли преди аз да се омъжа, ще умра. Как ще се облека за сватбата си?

— Тя ми каза, че Александър Маккуин ще прави роклята й.

— Господи, и него ли е поканила?

Сватбите винаги изваждат на преден план най-лошите черти на принцесите от Парк авеню. Сватбите на приятелките им стават причина маниакално да се вкопчват в едно-единствено нещо: собствените им сватби. Джолийн обаче имаше известно право. Ако Вера Уанг се оттегли, ще съсипе цялото неомъжено население на Парк авеню. В този момент чух да звъни мобилен телефон. Вероятно беше на Джули, защото имаше обхват.

— Ще се опитам — обещах. — Трябва да затварям. Мобилният на Джули звъни.

— Добре. Но не забравяй за Вера и роклята ми!

Вдигнах мобилния телефон на Джули. Обаждаше се Джаз. Звучеше по-обезпокоена дори от Джолийн.

— Къде е Джули? — простена тя.

— Няма я в момента — обясних.

— О, Господи! Трябва да говоря с нея за господин Валентино. Той настоява да направи сватбената й рокля. Има ли шанс да я убедиш да се откаже от Зак Посен? Не те притискам, но ще загубя работата си като муза, ако не му осигуря Бергдорфската булка плюс антуража й.

— Джаз, нямам представа дали ще успея.

Нямах желание да бъда въвлечена в това модно фиаско.

— Моля те! Валентино ще те отрупа с подаръци във вид на нови дрехи. В момента с него сме в Егейско море, на яхтата му. Защо не дойдеш? Тук е божествено. Господи, какво ще му кажа на вечеря?

В един момент Джаз е невинна наследница на горски масиви, а в следващия — безскрупулен проводник на модната империя на Валентино. Много е шокиращо, когато близките ти приятелки прибягват до подкупи. Нямаше да участвам, каквато и щедрост да бе готов да прояви Валентино по отношение на дрехите.

— Джаз, трябва да затварям.

— Добре ли си? — попита тя.

— Да. Ще се чуем.

В момента проблемите на Джаз с кариерата й ми се струваха страшно повърхностни. Сама да се оправя. Разтревожена, защото тоалетът ми за следващия ден е страшно измачкан, скочих от леглото и започнах да разопаковам багажа си. Закачих минироклята си от „Баленсиага“ (страшно хубава и секси, но едва ли щеше да бъде оценена подобаващо в Стибли) на вратата на гардероба. Под нея подредих обувките и бельото. Но къде бяха разкошните ми диамантени обици? В интерес на истината не бяха точно мои, а на Джули. Но тя, вероятно съвсем беше забравила за тях; пък и аз — честна дума — отдавна възнамерявах да й ги върна (поне от девет месеца) и за малко да го сторя на няколко пъти.

Старателно проверих всеки сантиметър от куфара, изпразних тоалетната чантичка, прерових дрехите, изтърсих върху леглото цялото съдържание на ръчната си чанта. Никъде нямаше и следа от обиците. Напълно отчаяна, претърсих джобовете на панталона и напипах малък предмет. Сърцето ми замря, като се сетих за златната кутийка за хапчета с емайлираното капаче. По дяволите! Напълно забравих да я върна, когато се появи икономът. Извадих я и седнах по турски на пода. Отворих капачето. На гърба му бе изписано калиграфски: Поднесено на графа на Суер за проявената храброст в битката при Ватерло, 1815.