Плъм Сайкс - Тези луди, луди глезли

— А защо каза, че още сте заедно?

— Не ставай глупава. От историческа гледна точна никой никога не зарязва Джули Бергдорф. Не разбирам защо ти позволяваш на толкова мъже да те зарязват. Допускаш ли, че Чарли ще продаде някои от картините си? Онази в библиотеката много ми хареса. Ще изглежда доста по-добре в стаята ми в „Пиер“.

— По мои впечатления хората тук не продават семейните си реликви — споделих.

— Жалко. Всички са на мнение, че вие двамата сте лудо влюбени. При това той притежава великолепно имение и какво ли не. Двамата ще сте страшно сладки заедно.

Господи, Джули започваше да говори като майка ми.

— Джули, престани!

— Няма да е лошо да излизаш с него. Сега поне знаем, че разполага с достатъчно средства да си позволи шофьор. Страхотна находка е. Имай предвид, че след страхотното ти избухване днес следобед и неприличното ти държание към Чарли…

— Господи, много ли невъзпитано се държах?

— Дори нямаш представа.

Да чуя това от всепризнатата кралица на неприличното поведение, ми дойде малко в повече. И въпреки това Джули беше права: нахълтах в къщата на Чарли, откраднах красивата кутийка (все пак, понеже не знаеше за това, то не се броеше), едва не се разтопих пред него, обидих майка му — а и моята, — и то непосредствено след смърт в семейството. Сега, лежейки в тъмното, се почувствах глупаво. Май бях преиграла. Чарли вероятно е почтено човешко същество — нищо, че се възползва безскрупулно от безпомощното ми състояние в „Мърсър“ — и се държа доста мило с мен при няколко неприятни с течения на обстоятелствата. Всъщност не се е опитвал да ме заблуди, че не е граф, а просто не се е фукал, за разлика от другите ми мъже, между които Едуардо и Патрик. Английските благородници спазват безумен морален кодекс и никога не споменават каквото и да било, ако би прозвучало дори и мъничко като фукане. Беше факт — налагаше се да призная, макар и със съжаление, — че Чарли прояви безупречно възпитание, докато за мен не можеше да се твърди същото днес.

— Господи, Джули, чувствам се страшно глупаво. Дали ще ми прости, ако му се извиня на тържеството утре?

Щях да му върна и кутийката, помислих си аз. Щеше да е не по-малко трудно от извинението. Тя беше толкова божествена, че вече страхотно се бях привързала към нея. „Тиленол“ — обезболяващото ми лекарство — щеше да е къде-къде по-доволно да живее там, вместо в картонената кутийка, с която ми го продаваха.

— Непременно го направи. Така всички ще се повеселим на купона, а на теб може да ти се отвори парашутът да преспиш с него.

— Джули, престани! Имаш ли „Амбиен“? — попитах я. Усещах как за нищо на света нямаше да заспя без помощта на химията.

— Разбира се.

Джули затършува с ръка по пода до леглото си. Намери малко пластмасово шишенце, отвори го и ми подаде бледооранжевото хапче.

Пъхнах го в устата си и го глътнах с малко вода. Какво блаженство е да лежиш върху мамината колосана калъфка за възглавница от ирландски лен, помислих си аз.

— Сложи това — нареди Джули на следващия ден и ми подаде бледорозова копринена рокля, украсена с дантели.

Отстрани имаше сексапилна цепка; беше напълно неподходяща за английско градинско парти.

— Ще облека роклята от „Баленсиага“ — възразих аз.

— Не бива! Всички вече са носили такива — въздъхна Джули. — Освен това с нея едва ли ще заловиш типа със замъка.

Доколкото не възнамерявах да заловя типа със замъка, реших, че не ми пука. А и си помислих, че ако, докато връщам кутийката, изглеждам пленително, показвайки част от крака си, Чарли няма да ми е толкова сърдит. Винаги съм смятала за редно при възможност да разсейваш един мъж с прийомите на модата. Поех розовата рокля и я облякох. Наближаваше един часът и трябваше да се появим сред гостите.

— Изглеждаш готова за схрускване — похвали ме Джули. Самата тя изглеждаше така в костюма си с цвят на шамфъстък.

— Благодаря. — Тайно пъхнах в чантичката си кутийка за хапчета. — Хайде да вървим, иначе мама ще полудее.

— Скъпа! Насам!

Мама махаше на Джули и мен от сенчестия ъгъл на шатрата в края на градината. Тържеството по случай рождения ден на татко беше в разгара си и олицетворяваше идеалната картина на провинциалния живот в Англия. Навсякъде по моравата гостите стояха на малки групички, отпиваха шампанско и видимо се забавляваха. В интерес на истината мама се беше справила страхотно. Имаше в изобилие дървени пейки, където да се сяда, а по масите — стъклени съдове, пълни с градински цветя. Около татко, облечен в любимия си раиран костюм, се тълпяха дългокраките дъщери тийнейджърки на приятелите му. Точно според предвижданията на мама слънцето печеше жарко все едно си в Палм Бийч. Ако не се чувствах така напрегната, мина ми през ума, страшно щях да се забавлявам.