Анета Стефанова - За свестните и лудите

Да си луд или да не си? — това е въпросът. Стоиш пред избор, съдбовен житейски избор: да си добре приет от обществото, или пък… свестен.

Свестните у нас считат за луди. Трудно е да си човек в нечовешки времена. Да си „свестен“, но считан за луд, или добър за другите, но лош за самия теб?

Какво се случва с обществото ни?

Във века на техническия прогрес деградираме духовно. Непрекъснато гоним просперитета, а губим морала си. В духовното си развитие се връщаме векове назад, за да потърсим водач. И откриваме — Ботев. Пял, за да изгради идеалите на предците ни, той ще ги припомни и на нас. Защото макар времето да е осквернило много от ценностите, Ботев все още звучи гордо. Звучи гръмко, точно както България. И като „Борба“. Поставя се вечния въпрос: „добро ли, зло ли насреща иде?“… Доброто и злото са в непрекъснат двубой не само в приказките и песните, а, за жалост, и в живота. Твърде размита е границата. Непосилно е за нас, хората, да дадем еднозначен отговор на въпроса кое е добро и кое — зло. Това е познание, което започваме да трупаме от най-ранна възраст, но не успяваме да усвоим дори в дълбока старост. А може би така трябва — да останат вечни въпроси, които да вълнуват света, да стимулират стремежа му към самоусъвършенстване.

Свестни или луди — отново потомството ще отсъди. Ако да си луд значи да си свестен, то лошо нещо ли е лудостта? Та нали Вазовия Чорбаджи Марко благославя: „Лудите, лудите — те да са живи!“… Лудостта, съхранила добродетелите, ще спаси света. Вярно, сега свестните приличат на Дон Кихот — смешни и странни за околните, но те запазват идеалите си, следват ги и неотлъчно ги търсят. А и лудостта е удобна маска, красив начин да избягаш от освирепелите зъби на безчовечието, за да се запазиш човек. Жестокостта също е маска. „Нападението е най-добрата защита“. Като се държи свирепо, човек всъщност прикрива уязвимостта си. И колкото по-раним е, толкова по-студено е отношението му. Коя маска ще си сложи зависи само от силата на характера на дадена личност. Това e избор. Съдбовен житейски избор. Странно. Като че ли от всичките живи същества ние, хората, сме надарени с възможността решенията ни да имат най-голяма съдбовност. Дар благословия, или дар проклятие? Зависи от нас — защото ние и само ние ръководим живота си, ние сме творци на собствената си съдба. Тежка ще е тя, ако:

Вяра, надежда, любов — трите най-възвишени християнски ценности е следващия проблем в стихотворението на Ботев. Интересно е, че те са обвързани смислово със съня и то с мъртвешкия сън. Сънят е границата между живота и смъртта, но може да се разглежда като бягство от действителността. Спейки, човек е неактивен и безучастен към ставащото около него, слиза до своето животинско начало (много животни преодоляват трудните за живот условия в сън, летаргия).

Отсъствието на вяра, надежда и любов в душите ни довежда до онова сънно състояние, в което сме живи за себе си (физиологично), но мъртви (духовно) за останалия свят. Вярата крепи духът ни и е мостът между нашето вчера и нашето утре. Надеждата стопля бъдещото ни съществуване, дарява го със светлина и смисъл, а любовта е нашето днес. Любовта — това е животът. Свестни или не, луди или съвсем нормални — всички се нуждаем от любов. Висше благо за носещите ги в душите си — вярата, надеждата и любовта имат силата да убедят света и категорично да докажат, че свестните не са луди. Те просто са добри.

Възможно ли е това във времето, в което живеем? Защо „глупецът вредом всеки почита“, а „свестните“ са някак отритнати от обществото? Глупостта ли е новата ценност? Това ли е новият идеал? Не, невъзможно е да е така, или пък… е възможно!? Ако глупостта се утвърди като съвременна ценност, то не искам да знам какъв ще е моделът на новото „утре“. Предпочитам да съм „луда“, но далеч от „обществен тоя мъчител“.

Невероятно е, че човек е способен да сътвори най-фина машина, да открие лек за най-лошите болести, да кацне на Луната, но не и да излекува най-коварното заболяване — жестокостта. Моралът, а не техническото развитие трябва да превърнем в наш висш стремеж. Светът би бил доста по-различен, ако преди да дадем оценка „богат е“ се запитаме: