Иван Вазов: Лудите

Да, луд е той! Той няма ум!
Защо бесней? Що прави шум?
Защо не е спокоен, важен,
кат господ дал, и ням, и слеп,
и скот безграмотен кат теб,
о, бесарабецо продажен?

Кой дявол кара го сега
да рита с боса си нога,
да има убежденье строго,
да вдига шум и нов въпрос,
кат че не ще се найде кост
и зарад него, слава богу!

Ти имаш право, бедна твар,
той няма тоз безчестний дар,
да прави поклони смирени,
да си търгува с съвестта,
да счита мирно стойността
на всичките пятна платени.

Сега е мъдър, който знай,
във свойто кътче да се тай,
на силните да угождава,
да не домислюва дотам,
кога речат: продай се нам!
По-скъпичко да се продава.

Но щом Цанков издигне глас
и каже: протестирам аз!
И лъчи се, кат див от купа —
той луд е. Да, Цанков е луд!
Това разбира го без труд
дори и твойта тиква глупа.

Талантът, геният, духът
и всичко рядко на светът,
кое народите разклаща,
разпаля хладните гърди,
създава, руши и гради,
на глупостта съдът изпаща.

Коломб бе луд. Халей бе луд,
не беше свесен нито Брут,
и Байрон беше малко блъснат —
за малките глави — Христос —
и той бе луд и даже прост,
а Нютон бе зелен откъснат!

А тез гиганти, богове,
създадоха ни светове!
Светът олтари е изправил
на техний чуден гений в чест.
На техний ум — Парушев днес
във лудница ги би поставил!