Плъм Сайкс - Тези луди, луди глезли

— Господи, колко е красива — възкликна тя. — Според мен трябва да я задържиш като сувенир.

— Не мога.

— Добре. Ще се измъкнем оттук, ще отидем да я оставиш и никой никога няма да разбере какво е станало. Хайде, качвай се в колата, мила, и да вървим.

Всеки път, когато е в Европа, Джули наема спортен модел беемве, за да се възползва от либералните ограничения на скоростта. Черните пътища и алеите с остри завои към замъка не й се опънаха. Джули ги преодоляваше все едно участваше в ралито в Монако.

— Джули, намали! — изкрещях при поредния остър завой.

— Извинявай — подхвърли тя, рязко натискайки спирачките. — Страшно мразя да карам бавно.

Продължихме с малко по-умерена скорост. Докато минавахме покрай поляна, осеяна с макове, Джули попита:

— Не сме имали време да го обсъдим, но какво ще кажеш за годежния ми пръстен?

Размаха ръка пред лицето ми и огромният диамант просветна на слънчевата светлина.

— Невероятен е — признах.

— Нали знаеш какво казват: колкото по-голям е диамантът, толкова по-дълго трае връзката.

Откровено казано, малко се тревожа от представите на Джули за брака. Откакто се сгоди, не бе помъдряла колкото си представях.

— Той притежава горе-долу половин Кънектикът, а на мен страшно ми хареса там.

Джули определено беше влюбена. Откакто я познавах, Кънектикът й действаше алергично. Винаги твърдеше, че огромният брой омъжени жени там, шофиращи безцелно с рейнджровъри, носещи еднакви ванилови на цвят, адски скъпи кашмирени пуловери с деколте по шията от „Лоро Пиана“ и самотни диаманти, я тласкат към самоубийство.

— Искаш ли да те придружа? — попита Джули петнадесет минути по-късно, когато спряхме пред вратата на замъка.

— Не. Само стой тук, в колата за бягство. Връщам се след пет минути — уверих я.

Пъхнах емайлираната златна кутийка в чантичката си и слязох от колата.

— Става. Внимавай да не те хванат.

Господи, помислих си, промъквайки се през парадния вход, ще бъде ужасно неприятно пак да налетя на иконома. Прокраднах се нагоре по стълбището и поех по коридора към библиотеката. Почувствах се неловко, като се сетих каква врява вдигнах предишния ден. Копнеех да оставя кутийката и да изчезна оттук. Дори никога да не ми се удаде възможност лично да се извиня на Чарли, поне щях да възстановя доброто си име, връщайки кутийката, макар постъпката ми да нямаше никакво значение, защото никой нямаше представа, че въобще съм я взела.

Точно приближих библиотеката и чух врата вляво от мен да се отваря. Застинах на място. Ами ако беше икономът? Не бих понесла почти да ме арестуват два пъти в продължение на двадесет и четири часа. Нито посмях да продължа напред, нито бях в състояние да се върна. Мушнах се в притъмнена ниша с еленски трофей на стената. Все така напрегната, продължих да гледам как вратата се отваря и се появява фигура. За малко да ахна. Оказа се Чарли! Какво правеше той тук? Нали пътуваше за Ел Ей?

Погледна ме право в очите. Изглеждаше по-шокиран и от мен. Божичко, помислих си, прималявайки, сега ще се наложи да се извиня очи в очи, да призная, че съм взела кутийката, и да се държа зряло и честно по отношение на всичко. Перспективата никак не ми се нравеше. Като капак — за пръв път в живота си Чарли стоеше безмълвен. Нещо повече — лицето му придоби малко засрамено, сконфузено изражение. Не вярвах на очите си: Чарли се бе изчервил. Последва неловка пауза.

— Мислех, че си заминал за Ел Ей. Какво правиш тук? — успях да попитам най-сетне.

— Ами…

Чарли изглеждаше по-смутен от всякога.

— Да? — настоях аз.

— Честно казано, след вчерашния ден не си представях как ще присъствам на тържеството.

— Разбирам.

Стори ми се доста невъзпитано след всичко случило се.

— Не исках да те разстройвам повече. Ще пътувам за Ел Ей едва утре вечер. Господи, сякаш всичките ми сили са изцедени. При теб как е? — попита той плахо.

Нещата коренно се бяха променили. За пръв път Чарли ми се извиняваше. Откровено казано, entre nous , това безумно ми допадна.

— Наистина изцедена — съгласих се аз и не успях да се въздържа да не се ухиля.

Отвърна на усмивката ми малко окуражен.

— Извинявай. Нямах желание да те засегна. С много хубава рокля си — добави той.

Ето, оказах се права! С предложената от Джули рокля напълно го бях разсеяла от мисли за обира, който ей сега щях да оправя.

— Благодаря.

Пристъпи крачка напред и ме погледна въпросително.

— Ти какво? Смяташ да ти стане навик да нахлуваш тук ли?