Плъм Сайкс - Тези луди, луди глезли

— Утре Чарли е зает — намеси се рязко Каролина. — Ще прекара деня с мен, преди да се върна у дома в Швейцария в понеделник.

— О, графиньо, и вие трябва да дойдете — включи я мама в поканата. — Много ще е приятно, ако семействата ни прекарат заедно известно време.

— Няма за какво да говорим — отбеляза Каролина ледено. Обърна се и си наля чай.

Изведнъж атмосферата в стаята стана по-хладна от Антарктида. И Каролина, и майка ми застинаха като айсберги.

— Какво има? — недоумяващо попита Чарли.

— Нищо важно. Всичко е в далечното минало — промълви майка ми, но си личеше, че е малко смутена.

— Не, кажете ми. Искам да знам — настоя Чарли.

— Това е най-ужасното семейство в селцето, Чарли. На тях не може да се разчита за нищо, защото са измамници — обясни Каролина с леден, овладян тон. — Не желая да имаш нищо общо с тях.

— Графиньо! — ахна мама.

— Все едно съм в епизод от „Сага за Форсайтови“ — възкликна Джули, увлечена от разиграващата се пред очите й драма.

Налагаше се да се намеся, преди нещата съвсем да се влошат. Затова подхванах:

— Преди около двеста години, Чарли, баща ми продал на баща ти няколко стола „Чипъндейл“, които обаче се оказали фалшиви. Баща ми си признал грешката, но настъпил разрив. Двете фамилии спрели да си говорят.

Ето, изрекох го. Сега вече цялата история звучеше глупаво.

— Това ли е всичко? — попита Чарли леко озадачено, но и с известно облекчение.

— Да. Хайде да забравим столовете. Беше недоразумение — намеси се мама. После, за да си придаде известна тежест, погледна графинята и продължи: — Майка ви го превърна в скандал. За мен беше ужасно.

— Не отговаря напълно на истината, но едва ли е от значение, защото няма какво повече да обсъждаме — уточни графинята все така ледено.

Последва неловка пауза. Чарли местеше неспокоен поглед от своята майка към моята и обратно. Възможно е в съзнанието му да се пробуждаха далечни спомени от семейната история. Никой не помръдваше, нито обелваше дума. Секундите минаваха и тишината стана зловеща. И тогава мама изтърси:

— Е, сега, когато всичко излезе наяве, защо вие двамата не дойдете на събирането утре? Поръчала съм от онези прекрасни малки питчици в „Уейтроуз“. — Тя млъкна и човек можеше да види как се въртят бурмичките в главата й. — Господи, този замък е идеален за сватбено тържество, скъпа, нали? Вера Уанг може да ти направи роклята.

Това се оказа капката, от която чашата преля.

— Мамо, престани! — изригнах аз. — Няма да има никаква сватба! Идеята да се омъжа за Чарли не се върти в ничия глава, освен в твоята. Майка му не може да те понася. Графинята се мисли за прекалено изискана, за да има нещо общо с нас. Тя е права: Чарли и аз нямаме какво повече да си кажем. Нула. Нищо. И знаеш ли какво? Аз дори не харесвам Чарли особено. Понякога е жесток и се държи покровителствено. Семейство Суер не желаят да присъстват на приема ти утре и не се впечатляват от домашно печени питчици. — После се обърнах към Чарли с думите: — Чарли, съжалявам за баща ти и така нататък, но това тук е истински кошмар. Как да ти имам доверие, когато никога не си споменавал, че ти си графът? Тръгвам си. Оправяйте се както знаете.

Поруменяла от смущение и на път да се разплача, побягнах от библиотеката с обувките в ръка. Слязох по стълбите и стъпих на алеята, само за да попадна в ръцете на мъж с униформа.

— Вие ли сте младата дама от приюта? — попита полицаят.

— Аз съм — проплаках аз. Вече не ми пукаше. — Моля ви, отведете ме вкъщи.

Най-забележителното на Старата къща на енорийския пастор е, че въобще не е стара. Колкото и да се дразни мама, истината няма как да се скрие: строена е през 1965, а не през 1665 година. Удобна тухлена къща във викториански стил с четири спални. Това не спря мама да влага пари в увивни рози и бръшлян, подстриган да заобикаля входната врата и прозорците, в опита й да придаде по-старинен и автентично английски вид на сградата.

Когато се прибрах, у дома нямаше никой. Полицай Лайл, на когото налетях пред замъка, любезно предложи и изтегли спрялата ми кола с неговата, за да я докарам до вкъщи. Минах отзад и влязох през кухнята, влачейки куфара след себе си. Господи, мислех си, докато се изкачвах по задното стълбище към стаята за гости, какво направих току-що в замъка. Изведнъж съжалих за наговорените неща далеч повече, отколкото подозирах, че ще съжалявам. Изпитвах раздразнение и се измъчвах, но не успявах да определя защо. Може би се дължеше на часовата разлика след полета. След днешния следобед се чувствах крайно изтощена и мечтаех единствено да се изтегна върху леглото си за час.