Плъм Сайкс - Тези луди, луди глезли

Докато набирах номера на родителите ми, окото ми грабна малка овална златна кутийка за хапчета. Върху емайлираното капаче бе изобразена с най-големи подробности английска батална сцена. Взех кутийката в ръце и я разгледах по-внимателно. По бюрото имаше поне още десетина изящни дребни предмети. Британците страшно си падат по всякакви джунджурии. През това време телефонът звънеше. Защо никой не ми се обаждаше?

— Мога ли да ви помогна с нещо? — попита английски глас зад мен.

Подскочих и изпуснах слушалката. Приведен възрастен мъж стоеше на вратата. Осеяното му с бръчки лице имаше вид на по-голяма антика от всичко, което видях досега в къщата. Беше облечен в черно сако и раирани панталони. Не исках да забележи кутийката в ръката ми. Пъхнах я в джоба си с намерението да я върна по-късно върху бюрото.

— О, здравейте — поздравих запъхтяно. — Кой сте вие?

— Икономът на семейство Суер. Какво точно правите тук?

Изгледа ме подозрително и спря за малко неодобрителен поглед върху мръсните ми боси крака.

— Ами, колата ме изостави насред път и търсех телефон — обясних нервно и вдигнах слушалката. — Родителите ми живеят в Старата къща на енорийския пастор.

— Налага се да информирам лорд Суер — обяви той и бързо изчезна от прага.

Затвори вратата и чух как ключът се завъртя в ключалката. Господи, явно мислеше, че крада или нещо подобно. Грабнах телефона и отново звъннах вкъщи. Този път някой се обади още след първото позвъняване.

— Мамо?

— Ехей, къде си, сладка-мила?

— Джули, ти ли си? — попитах.

— Толкова е готино да си в английската провинция! Представяш ли си — аз съм у вас.

Какво стана със скарването ни? И с тайнственото романтично пътуване на Джули?

— Дошла си за тържеството на татко, така ли? — смаях се аз.

— Е, не дойдох само за купона. Никога няма да повярваш: дойдох за проба на булчинската си рокля. Самият Александър Маккуин ще я прави! А после майка ти ми звънна и ме убеди да дойда за събирането по случай рождения ден на баща ти.

— Ще се омъжваш? За кого?

— Хенри Хартнет. Няма да се сетиш какво се случи: след литературното четене ме заведе да изпием по едно „Белини“, и оттогава все сме заедно. Изоставих всичките си други гаджета. Включително и Тод, горкичкия. Хенри е толкова сладък и богат. Направо е отвъд. Той е от Хартнетови със стоманата, но не го изтъква. Намира ме за най-забавното момиче, което е срещал. Нямаш представа колко общи черти имаме. Къде, по дяволите, си ти? Всички те чакаме. Между другото, пак ти говоря. Простила съм ти абсолютно всичко.

Трябва да призная на Джули, че при цялата й разглезеност е страхотно великодушна към прегрешенията на приятелките си. Това й е сладкото на нея. Не е в състояние да се сърди на когото и да било повече от няколко дни.

— Честито. Кажи на татко, че съм в замъка и чакам да ме вземе.

— Ти си в съседното имение? Господи, завиждам ти. Обзавеждането бива ли го? Или е натруфено като в Бъкингамския дворец? Чувала съм, че кралското семейство проявява отвратителен вкус.

— Джули, кажи на баща ми да дойде! Колата ми спря и аз се вмъкнах тук да звънна по телефона, а те помислиха, че съм нахълтала да ги ограбя.

— Имат ли порцелан от Делфт и лакеи навсякъде?

— Джули!

— Добре, мила, както кажеш. Ще му предам. Между другото: сватбата е през лятото — на 14 юли. Ти ще си ми шаферка.

Затворих. Джули ще се жени? И има определена дата за сватбата? Сгодените не знаят ли, че за нас — несгодените — това само по себе си е тежко, ами и веднага обявяват датата на церемонията, та да подсилят агонията? Всичко ми се струваше малко прибързано; молех се да не прави грешка. Отидох до затворената врата и безуспешно натиснах дръжката. Най-накрая се отказах и седнах на малката отоманка до вратата. Прилепих ухо към ключалката. Чух само някои от думите на иконома: „…колата й отказала… прилича на циганка… страшно мръсни дрехи… сигурно е някоя от тормозените самотни майки в приюта… няма дори обувки…“

Погледнах мръсните си дрехи и босите си крака. Наистина тъжна гледка. В смисъл: някога все пак бях бляскава. Лиз Хърли никога нямаше да се занемари така, когато е в английската провинция.

— … вероятно се е промъкнала тайно… Звъннах в полицията. Съжалявам, сър.

Полицията ли? Започнах да тропам по вратата.

— Ей, пуснете ме! — разкрещях се.

След няколко минути се чу завъртането на ключ. Честна дума: кълна се, но никога няма да повярвате какво последва. Все едно Майкъл Джексън да отрича, че си е правил пластични операции или нещо подобно. Влезе икономът и — наистина не го измислям — веднага след него се появи Чарлз Дънлейн. Това им е на връзките за една нощ: въобразяваш си, че пак искаш да го видиш, а когато се случи, е при най-неблагоприятни обстоятелства; особено ако при последния ви разговор главата му е била там, където беше главата на Чад преди толкова много време. Още по-ужасното беше, че Чарли продължаваше да изглежда невероятно сладък. Беше в униформата си от Ел Ей — износени джинси и тениска. Кръвната ми захар спадна най-малкото с три километра. Усетих как получавам пристъп на хипогликемия или нещо подобно. Когато Чарли ме видя, придоби не по-малко смаян вид от мен.