Клифърд Саймък - Те вървяха като хора

— Естествено — кимнах аз. И се зачудих какво ли ще стане, ако тия симпатични зверчета вземат да пренасят бяс и други подобни болести.

— Отначало много се ядосах на Гевин, като ме прати из ония пущинаци.

— Из горите ли?

— Не, в скунсовата ферма.

— Да не искаш да кажеш, че някой ги развъжда като свине и кокошки?

— Точно така. Нали ти обясних, че са питомни. Онзи човек разправя, че са страшно мили. Чистоплътни, гальовни и много забавни. Продавачите на домашни любимци от Ню Йорк, Чикаго и много други градове са го отрупали с поръчки.

— Носиш ли снимки?

— Водех Бен, той нащрака цял куп филми.

— А онзи човек откъде се е снабдил със скунсове?

— Нали ти казах. Развъжда ги.

— Не, питам как е започнал.

— Купува ги от ловците и селските хлапета. Плаща добри пари. Кани се да разшири бизнеса, та му трябват и диви животни за разплод. Взима всичко, каквото му донесат.

— По този повод се сетих за нещо — казах аз. — Днес дават заплати. Ще ми помогнеш ли да прахосам моята?

— Разбира се. Не помниш ли, че вече се уговорихме?

— На Пайнкрест драйв са открили ново заведение.

— Звучи интересно — каза тя.

— Довечера в седем, съгласна ли си?

— И нито минута по-късно. Да знаеш, че рано огладнявам.

Тя тръгна към бюрото си, а аз отново се захванах с изрезките. Но колкото и да се стараех, не открих нищо интересно. Накрая върнах всичко по пликовете.

Седях, мислех си за скунсове и бяс и се чудех какво ли не правят хората на тоя свят.

Човекът, седнал на почетното място до Брус Монтгомъри, беше плешив — агресивно плешив, сякаш се гордееше с това, толкова плешив, че неволно се запитах дали изобщо някога е имал коса. По черепа му лазеше муха, а той дори не й обръщаше внимание. Цял настръхвах като я гледах как пълзи самодоволно и безпрепятствено по гладката розова кожа. Направо имах чувството, че усещам противния гъдел от подтичващите лапки.

Но човекът си седеше преспокойно и гледаше не нас, а някъде над главите ни, като че върху стената в дъното на заседателната зала имаше нещо безкрайно интересно. На нас не обръщаше внимание, сякаш не съществувахме. Беше някак безличен, студен и напълно неподвижен. Ако не бях забелязал, че диша, можех да се запитам дали Брус не е домъкнал зад заседателната маса някой манекен от витрината.

Мухата прекоси темето му и изчезна от поглед, навярно сега лазеше по задната част на лъскавия череп.

Момчетата от телевизията продължаваха да се суетят с настройката на камерите и Брус нетърпеливо се озърна към тях.

Залата беше кажи-речи препълнена. Имаше екипи от радиото и телевизията, представители на Асошиейтед прес и Юнайтед прес интеренейшънъл, а на едно от челните места седеше местният кореспондент на „Уол стрийт джърнъл“.

Брус пак се озърна към бъркотията около камерите.

— Готово ли е? — запита той.

— След минутка, Брус — отвърна някой от навалицата.

Продължихме да чакаме, докато техниците настройваха камерите, разпъваха кабели и човъркаха разни машинарии. Така е с тия досадници от телевизията. Държат да бъдат навсякъде и вдигат олелия до небето, ако не ги поканят, обаче дадеш ли им воля, създават невъобразим хаос. Заемат всичкото свободно пространство и те карат да чакаш докато бъдат готови, а това винаги трае дълго.

Седях кротко и кой знае защо се замислих колко приятни бяха последните няколко месеца с Джой. Излизахме на екскурзии, ходехме за риба и трябва да призная, че по-свястно момиче не съм срещал през живота си. Беше добра журналистка, но при това не бе загубила своята женственост, а подобно нещо рядко се случва. Прекалено много жени смятат, че вестникарските традиции изискват от тях да станат груби и нахални, което си е чиста глупост. Журналистите нямат нищо общо с ония нахакани образи от филмите. Те са обикновени отрудени хора и гледат да си свършат работата колкото се може по-добре — това е всичко.

Мухата отново изпълзя иззад хоризонта на лъскавия череп. Спря за момент, после се изкатери до върха и взе да си чисти крилцата със задни лапки. След като свърши тая работа, огледа околностите и пак пролази някъде отзад.

Брус почука с молива си по масата.

— Господа — каза той.

В залата настана такава тишина, че чувах дишането на човека до мене.

И в мига на напрегнато очакване отново усетих колко достойнство и традиция е събрала тази старинна зала с дебел килим, изящна дърворезба по ламперията, тежки завеси и скъпи картини на стената зад заседателната маса.