Клифърд Саймък - Те вървяха като хора

Посегнах, отворих задната врата и махнах с ръка на Джой.

— Да тръгваме — казах на Хигинс. — Работа ме чака. Трябва да пиша репортаж.

Представях си лицето на Стария, когато ме види да влизам в редакцията. Мислено вече репетирах дума по дума какво ще му кажа. А той щеше да стои кротко и да слуша, защото нямаше къде да се дява. Аз бях докопал сензацията и той трябваше да слуша.

— Редакцията ще почака — възрази Джой. — Първо трябва да намерим лекар.

— Лекар ли? Не ми трябва никакъв лекар.

Изрекох го и сам се смаях — не толкова от това, което бях казал (защото преди малко наистина се нуждаех от лекар), а от собственото си спокойствие, от небрежното приемане на нещо което бе станало неусетно — толкова неусетно, че малко по малко го бях осъзнал без удивление и изненада.

Защото вече не ми трябваше лекар. Бях съвършено здрав. Коленете ми не трепереха, болката в корема и гърдите ми бе изчезнала. За по-сигурно раздвижих ръце и наистина не усетих нищо. Дори да бе имало пукнати ребра, през изминалите минути те бяха успели да зараснат.

Просто невероятно — колко често еднакви резултати се постигат по най-различни пътища. Така бе казал Песа с онзи негов нелепо тържествен маниер.

— Благодаря ти, приятелю — също тъй тържествено изрекох аз, гледайки към небето. — Благодаря. Не забравяй да пратиш сметката.

Бързака метна вестника на бюрото ми. Мастилото беше още влажно. Най-отгоре видях заглавието на репортажа си, оградено с две дебели черти.

Не посегнах към вестника. Просто седях и го гледах. После станах, отидох до прозореца и погледнах навън. На север над хоризонта се извисяваше черна планина, която продължаваше да расте под лъчите на стотици прожектори. Още преди няколко часа спасителните екипи бяха загубили надежда да измъкнат радиорепортерите от покрива на затрупаната сграда „Маккандълс“. Сега можехме само да наблюдаваме и да чакаме.

Гевин дойде и застана до мен.

— От Вашингтон имат намерение да евакуират града и да пуснат водородна бомба — каза той. — Току-що чух по радиото. Щом купчината престане да расте, ще пратят бомбардировач.

Отстъпих от прозореца и се върнах към бюрото. Погледнах китката си да видя колко е часът и чак тогава се сетих, че часовникът ми е счупен.

Погледнах стенния часовник. Беше два и пет.

Стария се зададе откъм градския отдел и ми протегна ръка. Стиснах я и той се вкопчи в мен като с клещи.

— Добра работа, Паркър. Моите уважения.

— Благодаря, шефе — отвърнах аз и изведнъж си спомних, че не съм му казал нищо от онова, което бях подготвил. Странно, сега бях доволен, че съм премълчал.

— Имам отворено шише в кабинета.

Поклатих глава.

Той ме тупна по гърба и най-сетне пусна ръката ми.

Минах между бюрата и спрях до Джой.

— Хайде, хубавице. Остана една недовършена работа.

Тя се изправи и ме погледна въпросително.

— Имам намерение още тази вечер да ти пусна една ръка — заявих аз.

Очаквах да се разсърди, но грешах.

Тя разпери ръце и се хвърли на шията ми пред очите на цялата редакция.

И милион години да живея, пак няма да ги разбера тия жени.

© 1962 Клифърд Саймък

© 1993 Любен Николов, превод от английски

Clifford Simak

They Walked Like Men, 1962

Източник: http://sfbg.us

Публикация:

ТЕ ВЪРВЯХА КАТО ХОРА. 1993. Изд. Плеяда 7, София. Биб. Фантастика Плеяди. Фантастичен роман. Превод: от англ. Любомир НИКОЛОВ [They Walked Like Men, Clifford SIMAK]. Печат: Полипринт, Враца. Формат: 105×170 мм. (17 см.). Офс. изд. Тираж: 15 080 бр. Страници: 303. Цена: 23.00 лв. ISBN: 954–526 025–4.

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/140]

Последна редакция: 2006-08-10 20:36:37