Клифърд Саймък - Те вървяха като хора

Вгледах се в него и изведнъж реших. Въпреки всяка логика, въпреки всичките ми предварителни планове. Не знам защо го сторих. Може би заради безметежните хълмове и спокойствието на стареца, може би заради много други неща. Ако имах време за размисъл, едва ли щях да постъпя така. Но нещо дълбоко в мен и нещо в самата есенна привечер ми подсказваше, че решението е правилно.

— Излъгах Хигинс, за да узная как да стигна дотук — признах аз. — Казах му, че ще ви помогна да напишете книгата. Но вече край на лъжите. Веднъж ми стига. Няма да ви лъжа. Ще ви разкажа всичко точно както си беше.

Старецът се озадачи.

— Книгата ли? Оная, за скунсовете?

— Ако искате, наистина ще ви помогна, когато свърши всичко.

— Право да си кажа, не бих се отказал от малко помощ. Обаче идвате за друго, нали?

— Да — казах аз. — За друго.

Той отпи солидна глътка и ми подаде шишето. Аз също отпих.

— Добре, приятелю — каза старецът. — Цял съм в слух. Започвайте историята.

— Когато започна — помолих го аз, — не ме прекъсвайте. Оставете ме да стигна до края. След това питайте колкото си искате.

— Умея да слушам — кимна старецът, после гушна бутилката, която му бях върнал и продължи да гали скунса.

— Ще ви е трудно да повярвате.

— Това си е моя работа — отвърна той. — Вие просто подхващайте разказа, а аз ще слушам.

И аз подхванах разказа. Използвах цялото си красноречие, но се стараех да бъда откровен. Разказах всичко както си беше — онова, което бях узнал, онова, за което се бях досетил и което хората не искаха да изслушат, макар че не можех да ги упрекна. Разказах му за Джой и Стърлинг, за Стария, за сенатора и за застрахователния служител, който бе останал без покрив над главата. Не пропуснах нито една подробност. Разказах всичко от началото до края.

Когато млъкнах, наоколо настана тишина. Междувременно слънцето бе залязло и горичките се изпълваха със здрач. Надигна се пронизващо хладен ветрец и заедно с него долетя плътният дъх на есенни листа.

Седях на стола и си мислех че съм непоправим глупак. С този откровен разказ бях провалил последния си шанс. Имаше и други начини да го тласна към онова, което желаех. Ама не, проклетият характер все ме караше да избирам най-неизгодния път — всичко да е честно и почтено.

Седях и чаках. Щях да изслушам каквото ми каже, после щях да стана и да си тръгна. Щях да му благодаря за уискито и за вниманието, а след това щях да поема в гъстеещия здрач по черния път през горички и ниви към мястото, където бях оставил колата. Щях да се върна в мотела, а там вечерята щеше да е изстинала и Джой щеше да ми се кара, че съм закъснял. И светът щеше да рухне, сякаш никой не си е помръднал пръста, за да предотврати катастрофата.

— Дошъл сте за помощ — долетя от здрача гласът на стареца. — Кажете ми как да помогна.

Ахнах.

— Значи ми вярвате!

— Чужденецо — рече той, — аз съм едно нищо и никакъв старец. Ако онуй, дето го разправяте, не беше вярно, изобщо нямаше да биете път дотук. А и все ми се чини, че усещам кога човек опитва да ме преметне.

Помъчих се да кажа нещо, но бях останал без глас. Думите само бълбукаха из гърлото ми и засядаха там. Мисля, че за пръв път от дълги години бях готов да се разплача. Усетих как в гърдите ми се надига вълна от благодарност и надежда.

Най-сетне някой ми бе повярвал. Бях намерил човешко същество, което да ме изслуша с доверие, без да реши, че съм откачен. И заедно с тази загадъчна вяра си бях възвърнал цялото човешко достойнство, загубено през отминалите два дни.

— Колко скунсове можете да съберете? — запитах аз.

— Десетина — каза старецът. — Може да ги докарам до двайсет. Из скалите нагоре по хребета е същинско гъмжило. По цяла нощ ми идват на гости и чакат да ги погаля.

— А има ли начин да ги пренесете?

— Да ги пренеса ли?

— До града — обясних аз. — До центъра.

— Том, собственикът на фермата долу… Той има камионетка и ще ми услужи.

— Няма ли да задава въпроси?

— О, ще задава и още как. Обаче ще измисля нещо. Даже ще ми помогне да откарам камионетката донякъде.

— Добре тогава. Слушайте какво искам от вас. Това е единственият начин да помогнете.

И аз набързо му разказах какво трябва да направи.

— Ами скунсовете ми! — отчаяно се провикна той.

— Ами човечеството? — отвърнах аз. — Забравихте ли какво ви разказах?

— В града е пълно с ченгета. Веднага ще ме спипат. Не мога…

— Не мислете за ченгетата. Все някак ще се оправим с тях. Вземете…

Бръкнах в джоба си и измъкнах шепа банкноти.