Клифърд Саймък - Те вървяха като хора

Опитах да вдигна ръка от волана, за да се почеша — и не успях. Беше прикована, залепнала там и не можех да я откъсна.

Отначало помислих, че си въобразявам или греша — че съм се наканил да вдигна ръка, но не съм го сторил поради някакъв странен пропуск на мозъка или тялото. Което само по себе си би било ужасяващо.

Опитах отново. Мускулите в ръката ми дръпнаха китката нагоре, ала тя не помръдна и от нощния мрак ме връхлетя вълна на неописуем ужас.

Изпробвах другата ръка — тя също не се подчиняваше. И сега забелязах, че от волана са израсли пипала, които плътно обгръщаха китките ми. Бях прикован към колата.

Отчаяно стоварих крак върху спирачния педал — натисках го прекалено силно, разбрах това още преди петата ми да е стигнала докрай. Но не се случи нищо. Сякаш изобщо нямах спирачки. Колата дори не трепна. Продължаваше да се носи напред, като че изобщо не бях докосвал педала.

Опитах пак — спирачките не работеха.

Дори и без спирачки, скоростта трябваше да намалее, след като бях вдигнал крак от педала за газта. Но колата не спираше. Продължаваше да лети по магистралата със сто километра в час.

Знаех каква е причината. Знаех какво е станало. И знаех защо бе ръмжало кучето.

Това не беше кола, а имитация!

Капан на пришълците, който ме държеше в плен, можеше да ме задържи колкото си иска и да ме отведе където пожелае.

Опитвайки да се освободя, аз бясно задърпах волана, неволно го завъртях и трескаво побързах да го върна обратно, облян в пот от мисълта какво може да причини подобно завъртане при сто километра в час.

Сетне осъзнах, че макар да бях завъртял волана, колата не трепна. Значи нямаше смисъл да се тревожа за управлението. Колата беше изцяло извън моята власт. Не се подчиняваше нито на волана, нито на газта и спирачките.

Както и трябваше да се очаква. Защото това не беше кола. Беше нещо съвсем друго, нещо ужасно.

Но нали сам се бях убедил, че е обикновена кола. Доказваха го събитията от днешния следобед, когато на хълма преследвачът ми се разпадна от вонята на скунс. За разлика от него колата остана на място; не се превърна в стотина черни топки, които да се търкулнат стремглаво към жадуваната миризма.

Оставаше да предполагам, че през изминалите няколко часа е станала подмяна — най-вероятно докато седях край бараката и разказвах премеждията си на Чарли Мунц. Защото когато пристигнах във фермата, кучето нямаше нищо против колата. А когато се върнах, ръмжеше срещу нея.

Значи някой бе пристигнал във фермата с тази кола, която сега ме държеше в плен, бе оставил там тази фалшива кола и бе откарал истинската. Не би имал никакви затруднения да го стори — когато пристигнах, наоколо не се мяркаше жива душа. А дори по-късно да бе имало някой, подмяната можеше да мине незабелязано, или най-много да предизвика леко учудване.

Отначало колата беше истинска; нямах съмнения в това. Те навярно се бяха досетили, че ще я прегледам и може би ще открия нещо нередно. А не бяха искали да рискуват, защото трябваше непременно да ми заложат капан. Но след като я бях прегледал, след като се бях убедил, че е истинска, можеха спокойно да я подменят, без да предизвикат подозрения.

Навярно техните способности също си имаха граници и те отлично ги познаваха. Може би в най-добрия случай умееха само да имитират външния вид на нещата. Може би даже и там допускаха неточности. Например колата, която обстрелях на шосето, имаше фар в средата на предното стъкло. Разбира се, онова беше бърза и калпава работа. Те можеха много повече и навярно го знаеха, но все пак се съмняваха в способностите си, или пък се бояха, че има неизвестни за тях начини да се открие фалшификацията.

Затова бяха заложили на сигурна карта. И спечелиха. Сега бях в тяхна власт.

Седях безпомощен и изплашен от безсилието си, но вече не се дърпах, защото разбирах, че никаква сила не е в състояние да ме освободи от колата. Вероятно имаше други начини и аз се помъчих да измисля някакъв заобиколен подход. Можех например да поговоря с колата — звучеше нелепо, разбира се, но си струваше да опитам, защото това не бе кола, а враг, който несъмнено следеше всеки мой жест. Възпираше ме само едно — тя сигурно щеше да ме чуе, обаче едва ли имаше с какво да ми отговори. В такъв едностранен разговор моите думи щяха да звучат като малодушна молба, а високомерното мълчание на колата нямаше да ми донесе нищо освен унижение. Не, въпреки безнадеждната ситуация не исках да моля и да се унижавам.