Клифърд Саймък - Те вървяха като хора

Дълго седях неподвижно и болката взе да утихва. Превърна се в мъчителна буца олово, заседнала някъде под ребрата.

Изглеждаше, че съм на стръмен склон и пътят трябваше да е нейде над мене. Знаех, че трябва да се добера дотам — ако успеех, имаше надежда някой да мине и да ме забележи. Нямах представа какво разстояние ме дели от пътя — колко съм летял докато срещна дървото и колко по-долу може да съм се изтъркалял след падането.

Трябваше да се добера догоре и щом не можех да вървя, значи щях да се влача по корем. Не виждах пътя; нищо не виждах. Наоколо царуваше непрогледна нощ. Нямаше звезди. Нямаше нито искрица светлина.

Надигнах се на четири крака и запълзях по нагорнището. Не стигнах далече. Бях останал без сили. Болката вече не беше толкова остра както преди, но се чувствах изцеден и замаян.

Напредвах бавно и мъчително. Блъснах се в някакво дърво и трябваше да заобиколя. После на пътя ми изскочи нещо бодливо, може би къпинов храст и се наложи дълго да пълзя настрани, докато открия свободно пространство. По-нагоре срещнах прогнил рухнал дънер, успях някак да издрапам през него и продължих по склона.

Зачудих се колко ли е часът и опипах китката си да проверя дали часовникът ми е още на място. Там беше. В пръстите ми се впиха парченца счупено стъкло. Вдигнах часовника до ухото си и разбрах, че не работи. Все едно. И да работеше, нищо нямаше да видя в тъмното.

От далечината долетя тихо бучене. Не беше вой на вятъра сред клоните. Застинах неподвижно и напрегнах слух. Изведнъж звукът се засили и вече нямаше съмнение — някъде горе се движеше кола.

Подмамен от този звук, аз безумно размахах ръце и запълзях по склона, но повечето усилия отиваха нахалост. Скоростта ми почти не се промени.

Звукът се засилваше и наляво зърнах светло петно от фаровете на идващата кола. Светлината хлътна надолу, изчезна, после се появи още по-близо.

Закрещях — без думи, просто се мъчех да привлека вниманието — но изведнъж колата изскочи иззад завоя точно над мене и вероятно никой не ме чу, защото не намалиха скоростта. За миг светлината и връхлитащият силует изпълниха целия хоризонт над хълма, сетне изчезнаха и аз отново пълзях в самота по стръмното.

Прогоних от съзнанието всички мисли освен една: да стигна до пътя. Все някога трябваше да мине нова кола, или пък предишната щеше да се върне.

Мина известно време — стори ми се безкрайно дълго — и най-сетне се озовах горе.

Поседях край завоя докато събера сили, после предпазливо се изправих на крака. Болката продължаваше да ме прорязва, но като че ли не беше толкова лоша, колкото преди. Можех да стоя изправен — не много стабилно, обаче все пак се крепях.

Дълъг път съм изминал, помислих аз. Много дълъг път след онази вечер, когато открих капана пред вратата си. А всъщност като се поразмислих малко, не беше изтекло кой знае колко време — само около четиридесет часа.

И през това време бях подхванал отчаяна шахматна партия срещу черната твар от капана. Тази нощ играта се смяташе за приключена, защото трябваше да съм мъртъв. Без съмнение пришълците искаха да ме убият и навярно в момента ме смятаха за загинал.

Само че не бях загинал. Сигурно имах едно-две спукани ребра и коремът ми си бе изпатил здравата от удара в дървото, но можех да стоя на крака и не се признавах за победен.

Скоро щеше да мине нова кола. Вярвах в късмета си — трябваше да мине.

Ненадейно ме връхлетя ужасна мисъл: ами ако следващата кола по пътя пак се окаже създадена от топки за боулинг?

Замислих се и реших, че не е особено вероятно. Те се превръщаха в предмети само с определена цел, а не ми се вярваше пак да им потрябва кола.

Защото за пътуване не им трябваха коли. Имаха си ония миши дупки. През тях можеха да достигнат от своя свят до всяка точка на земното кълбо, а по всяка вероятност същото се отнасяше и до пътуванията из нашия свят. Представих си без особено усилие на въображението как техните тунели прорязват в някакво друго измерение пространството, заемано от Земята. Макар да разбирах, че думата „тунели“ едва ли е особено подходяща.

Опитах да направя една-две крачки и открих, че мога да вървя. Може би вместо да чакам кола, трябваше да тръгна по пътя към магистралата. Там със сигурност щях да намеря помощ. Иначе не се знаеше дали и до сутринта ще дочакам някой да мине по този затънтен път.

Закуцуках напред и не беше чак толкова зле, само дето на всяка крачка остра болка прорязваше гърдите ми.