Клифърд Саймък - Те вървяха като хора

Беше четвъртък вечер, бях си подпийнал, а в коридора цареше полумрак и точно това ми спаси живота. Ако не се бях привел да подбирам ключовете точно под лампата край моята врата, сто на сто щях да стъпя в капана.

Всъщност няма значение дали е било четвъртък вечер или понеделник сутрин, но така съм свикнал да пиша. Аз съм вестникар, а вестникарите задължително споменават в кой ден и по кое време е станало всичко.

В коридора цареше полумрак, защото старият Джордж Уебър беше циция и половина. По цял ден се караше с другите наематели, че отоплението трябвало да се икономисва, че климатичните инсталации били излишна работа и че водопроводът си бил много хубав, само дето попрокапвал тук-там. С мен не се караше, защото ми беше все едно. Не съм придирчив — нали имам къде да спя, да похапна от време на време и да прекарвам колкото свободно време ми остане. Страхотно се уважавахме със стария Джордж. Сегиз-тогиз се събирахме да поиграем пинокъл или да пийнем по някоя бира, а всяка есен ходехме в Южна Дакота на лов за фазани. Но тая есен нямаше да ходим, спомних си аз, защото сутринта бях откарал стария Джордж и жена му до летището — заминаваха за Калифорния. А и да бяха останали, пак нищо нямаше да излезе, защото след седмица трябваше да поема на онова пътешествие, за което ме подръчква Стария вече от половин година.

Ровех из връзката ключове малко несигурно, защото двамата с градския редактор Гевин Уокър бяхме подхванали спор дали научният отдел трябва да отразява заседанията на общинския съвет, дейността на учителската асоциация и прочие глупости. Гевин казваше, че трябва, аз твърдях обратното и първо той ме почерпи, после аз го почерпих, а по някое време заведението опустя и се наложи барманът Ед да ни изхвърли. Позачудих се дали да седна зад волана или да хвана такси. Накрая реших, че още мога да карам, обаче заобиколих по задните улички, за да не ме спипат ченгетата. Прибрах се благополучно и вмъкнах колата зад жилищния блок, но не се и опитах да я паркирам както трябва. Просто я зарязах насред паркинга.

Голям зор беше да подбера нужния ключ. Всички си приличаха и докато ровех из тях, цялата връзка се изплъзна от пръстите ми и падна на пътеката.

Наведох се да ги вдигна, обаче първия път не улучих, вторият опит също се оказа неуспешен и трябваше да коленича, за да няма накъде да мърдат.

Точно тогава го видях.

Помислете си: ако старият Джордж не беше такава циция, щеше да сложи по-силни лампи в коридора, тъй че човек да си отиде до вратата и спокойно да подбере нужния ключ, вместо да се свива под мъждивите лъчи на оная мизерна светулка, наречена кой знае защо „електрическа крушка“. А ако не се бях накъркал заради спора с Гевин, изобщо нямаше да изтърва ключовете. И даже да ги бях изтървал, щях да ги вдигна без да коленича. А ако не бях коленичил, изобщо нямаше да забележа, че пътеката е изрязана.

Не разкъсана, подчертавам. Не протрита. Изрязана. И то по много странен начин — в полукръг пред моята врата. Сякаш някой бе използвал за център средата на вратата и бе изрязал в пътеката полукръг с ножче, вързано за метър канап. А после го бе оставил на място — защото парчето лежеше там, където трябваше да бъде. Точно така: някой бе изрязал част от пътеката и после я бе оставил на място.

А това, казах си аз, е адски чудновата постъпка — съвършено безсмислена постъпка. На кой му е притрябвало парче килим с точно такава форма? И ако все пак му е притрябвало, защо го е зарязал на място?

Предпазливо посегнах с пръст, за да се уверя, че не греша… че не ми се привиждат разни работи. И се оказах прав, само че парчето не беше същото. Онова, което лежеше в еднометровия кръг, приличаше на ужасно овехтял килим, обаче не беше килим. Беше нещо като хартия — извънредно тънка хартия — наподобяваща килим до най-малки подробности.

Отдръпнах ръка, постоях още малко на колене и се замислих не толкова за изрязаната пътека и хартиената фалшификация, колкото за това как ще обясня странната си поза, ако някой се появи в коридора.

Но не се появи никой. Коридорът беше пуст и из него се носеше онзи типичен застоял мирис на жилищна кооперация. Над главата си чувах тихичкото бръмчене на крушката и знаех, че щом бръмчи тъй, значи скоро ще изгори. Може би новият управител щеше да я замени с по-силна. Но едва ли ще имаме такъв късмет, казах си аз, старият Джордж сигурно му е дал най-строги инструкции по въпросите на икономичната поддръжка.