Клифърд Саймък: Те вървяха като хора

— Значи няма да пишеш за това?

— Слушай, Джо… аз не съм редактор. Нямам думата по въпроса. Питай Гевин. Той решава какво да пишем.

— И не ти ли се струва, че има нещо мътно? Може да е измама, а?

— Откъде да знам, по дяволите? — изръмжах аз.

Джо веднага се вкисна. И с право.

— Благодаря, Паркър. Извинявай, че те събудих.

Той затвори телефона и в слушалката се разнесе тихо бръмчене.

— Лека нощ, Джо — казах аз на бръмченето. — Извинявай, че те нагрубих.

Той не ме чу, но все пак малко ми поолекна.

Запитах се защо бях опитал да омаловажа случката, защо се мъчех да му внуша, че всичко е обикновена хлапашка лудория.

Защото те гони шубето, защото умираш от страх, заяви онзи вътрешен глас, който ме спохожда от време на време. Защото би дал всичко, само и само да повярваш, че е така. Защото не искаш да си спомняш за онзи капан в коридора.

Докато затварях телефона, ръката ми трепереше и слушалката изтрака върху вилката.

Стоях сред мрака и усещах как ме обзема ужас. Но когато се опитах да осъзная откъде идва страхът, не открих нищо. Цялата работа не изглеждаше страшна; беше по-скоро смешна — капан пред вратата и няколко топки за боулинг, които се търкалят безгрижно по един пуст крайградски път. Комиксите са пълни с подобни истории. Звучеше толкова нелепо, че просто не можех да повярвам. От такава история човек се хили до премала, дори да знае, че зад нея се крие собственото му убийство.

Ако целта е била убийство.

И точно там беше въпросът. Дали някой бе искал да ме убие?

Дали пред вратата ми бе лежал истински капан от истинска закалена стомана? Или само играчка от безобидна пластмаса?

А после идваше и най-трудният въпрос — наистина ли бе имало капан? Разбира се, знаех, че е имало. Защото го бях видял. Но съзнанието ми отказваше да повярва. В името на покоя и здравия разум то отхвърляше случая и крещеше, че в цялата история няма капка логика.

Вярно, бях пиян, но не чак дотам. Не дотам, че да се търкалям и да ми се привиждат разни работи… само дето ми трепереха ръцете и стъпвах малко несигурно.

Сега бях добре — ако се изключеше онзи ужасен, самотен хлад в главата ми. Махмурлук от третия вид — най-страшният.

Но очите ми постепенно бяха привикнали към полумрака и различавах наоколо тъмните очертания на мебелите. Добрах се до кухнята без да се препъна нито веднъж. Вратата беше открехната и отвътре струеше светлина.

Бях забравил да изключа лампата преди да си легна. Стенният часовник показваше три и половина.

Открих, че съм облечен и дрехите ми са станали на хармоника. Бях по чорапи, вратовръзката ми провисваше до коленете и приличах на чучело.

Стоях и размишлявах. Ако си легнех сега, щях да спя като пън чак до пладне и щях да се събудя като пребит.

Но ако вземех да се наплискам с хладна вода и да хапна нещичко, а после отидех в редакцията преди другите, можех да отхвърля сума ти работа и да си тръгна по-раничко, та да започна уикенда като нормален човек.

Освен това беше петък и имах среща с Джой. Постоях още малко в кухнята, без да правя каквото и да било — просто се радвах, че е петък и довечера ще видя Джой.

Бързо си съставих план: слагам вода за кафето, пъхвам се под душа, после хапвам яйца и бекон с препечена филийка, изпивам чаша доматен сок и може би всичко това ще ми помогне да пропъдя ужасната, хладна самота.

Но най-напред трябваше да погледна дали полукръглото парче все още липсва от пътеката в коридора.

Отидох до вратата и надникнах навън.

Оголеният под самодоволно се ухили насреща ми.

Видяхте ли бе, рекох аз на съмненията и възмутената логика, после се запътих да сложа вода за кафето.

Рано сутрин всяка редакция е студена и неуютна. Просторната зала изглежда безкрайно пуста и спретната, толкова спретната, че те обзема неволен страх. По-късно през деня настава суматохата, която донася човешка топлина — бюрата се отрупват с накълцани вестници, по пода се въргалят смачкани коректури, кошчетата се препълват с отхвърлени материали. Но призори, след минаването на чистачите, редакцията е безжизнена като операционна зала. Редките лампи изглеждат прекалено ярки, оголените бюра и столове са подредени толкова правилно, че просто крещят за ефективност и целенасоченост — по-късно това чувство омеква и позатихва, когато из редакцията се развихри трескава дейност, ръкописите заподскачат от бюро на бюро и настане типичната лудница, в която се ражда всеки нов брой.