Клифърд Саймък - Те вървяха като хора

Криво-ляво се изправих на крака, пристъпих към парапета и се приведох да огледам долния етаж. Но от топката нямаше и помен. Беше изчезнала безследно.

Върнах се по коридора. Ключовете лежаха под крушката, а пред вратата ми зееше изрязаният полукръг.

Коленичих, вдигнах връзката, най-сетне подбрах ключа и пристъпих към вратата. Отключих, влязох в апартамента и побързах да заключа още преди да бях щракнал лампата.

После светнах и се добрах до кухнята. Седнах край масата и си спомних, че в хладилника имам кана доматен сок — не би било зле да пийна малко. Но от самата мисъл ми призля. Знаех отлично какво ми трябва — още чашка алкохол, обаче и бездруго бях къркан.

Седях, мислех за капана и се чудех кому е притрябвало да го залага пред моята врата. По-смахната работа не бях срещал откакто се помня. Ако не го бях видял с очите си, не бих повярвал за нищо на света.

Разбира се, не беше капан — обикновен капан, искам да кажа. Обикновените капани не се топят, не стават на топка и не изчезват, когато жертвата ги открие.

Мъчех се да проумея, но главата ми съвсем се бе замътила, спеше ми се, пък и нали вече си бях у дома. Утрото е по-мъдро от вечерта. Тъй че зарязах мисленето и се помъкнах към леглото.

Нещо ме изтръгна от съня.

Подскочих и седнах в леглото напълно объркан, без да осъзнавам къде съм и кой съм — не бях замаян или сънлив, изпълваше ме онова страшно, студено прояснение, което избухва изведнъж и превръща целия свят в пустота.

Седях сред тишина, пустота и непрогледен мрак, а студеното прояснение се стрелваше насам-натам като атакуваща змия и изпитваше ужас, защото не срещаше нищо.

После долетя шумът — висок, пронизващ, настоятелен, безумен шум, в който нямаше и капчица смисъл, защото не бе предназначен нито за мене, нито за когото и да било, а съществуваше единствено заради себе си.

Отново настана тишина и сега различавах наоколо сенки и очертания — сумрачен правоъгълник, който се оказа прозорец, светлият процеп на вратата към кухнята, където бях забравил да изгася лампата, някакво присвито дебнещо чудовище с формата на кресло…

Звънът на телефона отново раздра предутринния мрак. Смъкнах се от леглото и подирих слепешком невидимата врата. Напипах я и в този момент звукът замлъкна.

Като се препъвах из тъмното, аз пресякох хола и вече посягах към телефона, когато той отново издрънча.

Яростно грабнах слушалката и измучах нечленоразделно. Нещо ставаше с езика ми. Не искаше да ме слуша.

— Паркър, ти ли си?

— Не, баба ми.

— Обажда се Джо… Джо Нюман.

— Джо?

Помислих малко и се сетих. Джо завеждаше нощната смяна в редакцията.

— Много съжалявам, че те събудих — каза Джо.

Отвърнах му с кисело ръмжене.

— Случи се нещо странно. Реших, че трябва да ти кажа.

— Слушай, Джо — рекох аз. — Обади се на Гевин. Той е редакторът. За това му плащат — за го будят посред нощ такива като тебе.

— Но това е в твоята област, Паркър. Знаеш ли…

— Да, знам — прекъснах го аз. — Кацнала е летяща чиния.

— Не е това. Чувал ли си за Тимбър лейн?

— Да, чувал съм — казах аз. — Крайградски път. На запад, близо до езерото.

— Точно така. Води към старото имение Белмонт. Къщата е пуста. Никой не живее там откакто собствениците се преселиха в Аризона. Само влюбени хлапета скитосват по шосето.

— Слушай, Джо…

— Чакай, сега ще ти кажа, Паркър. Тая нощ някакви хлапета минавали оттам с кола. Видели по пътя да се търкалят топки. Като топки за боулинг, подредени в колона.

— Какво? — провикнах се аз, може би малко по-силно, отколкото трябваше.

— Зърнали ги в светлината на фаровете, подплашили се и веднага подкарали обратно. После се обадили на полицията.

Овладях се и заговорих по-спокойно.

— Ченгетата откриха ли нещо?

— Само следи — каза Джо.

— От топки за боулинг?

— Да, май нещо такова.

— Дечурлигата може да са били пияни — предположих аз.

— Полицаите не са на това мнение. Разговаряли са с тях. Хлапетата просто видели ония топки да се търкалят по пътя. Не спрели да проучват въпроса. Просто подкарали към града.

Мълчах. Мъчех се да измисля някакъв коментар. И се страхувах. Умирах от страх.

— Какво мислиш, Паркър?

— Не знам — казах аз. — Може да им се е привидяло. Или си правят майтап с ченгетата.

— Да, ама имало следи.

— Може хлапетата да са ги направили. Търкулнали са някоя топка за боулинг по най-прашните места. Сигурно са искали да пишат за тях във вестника. Изкукуригали са от скука…