Клифърд Саймък - Те вървяха като хора

— Къде е сега?

— Отиде в дежурната стая и се настани на креслото. Мисля, че е заспал.

Аз се изправих.

— Дай да видим кой е.

Трябваше да се сетя от самото начало. Само един човек можеше да постъпва по този начин. Само един човек не се интересуваше дали е ден или нощ.

Блажено усмихнат, той дремеше в креслото. Похъркваше тихичко и от радиостанцията му пригласяше глухото бръщолевене на полицейски участъци, автомобилни патрули, пожарни команди и тем подобни служби за ред и сигурност.

Спряхме на прага и го огледахме.

— Кой е той, мистър Грейвс? — попита Бързака. — Познавате ли го?

— Името му е Карлтън Стърлинг — обясних аз. — Биолог от университета и мой добър приятел.

— Не ми прилича на биолог — категорично заяви момчето.

— Бързак — казах му аз, — след време ще разбереш, че биолозите, астрономите, физиците и всички останали от безбожното учено племе са най-обикновени хора като теб и мен.

— Ама чак пък да идва тук в три сутринта. И да вярва, че ще ви завари…

— Е, такъв си е той. Не му и минава през ум, че другите може да не са като него.

И наистина си беше такъв.

Имаше часовник, но го използваше само за да измерва времето в разни научни експерименти. Рядко се сещаше дали е ден или нощ. Когато огладнееше, ровеше из шкафовете и намираше нещо за ядене. Когато очите му почваха да се затварят, лягаше да дремне в някое ъгълче. Когато привършеше поредното изследване или загубеше интерес към него, отиваше в горската си хижичка на север от града да отпочине за няколко дни.

Толкова упорито забравяше да посещава аудиториите, толкова рядко провеждаше обявените лекции, че ръководството на университета бе вдигнало ръце от него. Вече не се и преструваха, че го смятат за преподавател. Оставяха го да се свира в лабораторията сред хаоса от апарати и клетки с бели мишки. Но си струваше да го търпят. Редовно правеше открития, които вдигаха голям шум — не само около него, но и около целия университет. Що се отнася до Стърлинг, той беше готов да отстъпи цялата слава на университета. Не го интересуваше дали ще тъне в забрава или името му ще изскочи по първите страници на вестниците.

Той живееше единствено заради експериментите си, заради вечната борба с предизвикателните загадки на вселената. Имаше апартамент, но понякога не се мяркаше там по цяла седмица. Зарязваше чековете за заплатата си по разни чекмеджета и ги оставяше да се трупат, докато от счетоводството му се обадеха с настоятелна молба да ги осребри. Веднъж му присъдиха награда — не от най-големите, но все пак почетна награда, придружена със солидна сума — а той забрави да се яви на вечерята, където трябваше да му я връчат.

И ето че сега дремеше в креслото с отметната назад глава, изпружил дългите си крака в сянката под радиостанцията. Леко похъркваше и приличаше не на един от най-перспективните учени в света, а на уморен транзитен пътник, намерил спокойно кътче, където да дремне за час-два. Явно се нуждаеше от бръснене и подстригване. Смачканата му вратовръзка висеше накриво и беше изпъстрена с петна, най вероятно от консервите, които загряваше на лабораторната горелка и излапваше разсеяно, продължавайки да обмисля поредната научна задача.

Пристъпих към него, хванах го за рамото и леко го разтръсках.

Той се събуди спокойно, без да трепне. Погледна ме и се усмихна широко.

— Здрасти, Паркър.

— Ти си здрасти — рекох аз. — Бих те оставил да си доспиш, обаче се боях да не си изкълчиш врата в тая поза.

Той разкърши рамене, изправи се и ме последва в редакционната зала. Кимна към прозореца и установи:

— Ами че то вече се разсъмвало. Време е за ставане.

Наистина, зад прозорците мракът отстъпваше място на утринна дрезгавина.

Карлтън приглади с пръсти чорлавата си коса и разтри лицето си с длан. После затършува из джоба си и измъкна шепа смачкани банкноти. Подбра две и ми ги подаде.

— Дръж. Добре, че се сетих. Взимай додето не съм забравил пак.

— Чакай, Карл…

Той нетърпеливо тръсна банкнотите и се опита да ги натика в ръцете ми.

— Преди една-две години. Помниш ли като бяхме отскочили до езерото? Нали си проиграх всичките пари на автомата в кафето…

Взех парите и ги прибрах в джоба си. Май имаше подобен случай.

— Искаш да кажеш, че си наминал само за това?

— Разбира се — заяви той. — Както си карах колата, гледам сградата и точно пред нея свободно място за паркиране. Чакай, викам си, да намина.

— Но аз не работя нощем.