Той се ухили.
— Няма значение, Паркър. Тъкмо си подремнах.
— Ела да закусиш. Отсреща има закусвалня. Правят хубави яйца с шунка.
Той поклати глава.
— Трябва да си вървя. Много се забавих при теб. Работа ме чака.
— Нещо ново ли? — запитах аз.
Той се поколеба, после каза:
— Не е за публикуване. Засега. Може по-късно да излезе нещичко, но още е рано. Доста ще трябва да почакаш.
Мълчах и го гледах.
— Екология — каза той.
— Не те разбирам.
— Знаеш ли що е екология, Паркър?
— Естествено. Взаимоотношенията между живите същества и околната среда.
— А питал ли си се някога какво би представлявало същество, което не зависи от външните фактори… с други думи неекологично същество?
— Невъзможно — възразих аз. — Нали трябва да се храни, да диша…
— Е, това е само идея. Хрумване. Или, да речем, ребус. Гатанка в областта на адаптацията. Най-вероятно нищо няма да излезе.
— Все пак ще се обаждам от време на време да те питам докъде си стигнал.
— Обаждай се — кимна той. — Като се видим пак, подсети ме за пушката. Забравих я в хижичката.
Преди месец бе взел назаем пушката ми — искал да потренира малко стрелба край езерото. Никой нормален човек не би стрелял по мишени с едрокалибрена карабина — такава идея можеше да се роди само в главата на Карлтън Стърлинг.
— Изгърмях ти всичките патрони — добави той. — Купих нова кутия.
— Не е трябвало.
Той махна с ръка.
— А, голяма работа. Беше много весело.
Не се сбогува. Просто ми обърна гръб, напусна редакцията и с широки крачки се отдалечи по коридора. Чухме го как трополи по стълбата.
— Мистър Грейвс — заяви Бързака, — на тоя образ май са му изгорели бушоните.
Не му отговорих. Върнах се на бюрото и опитах да продължа работата.
Гевин Уокър нахълта в редакцията. Отвори книгата за дежурства, прелисти страниците и презрително изсумтя.
— Пак няма хора — печално ми съобщи той. — Чарли се обади, че е болен. Сигурно пак го гони махмурлукът. Ал виси в областния съд и чака да разбере как ще се развие мелбърнският процес. Бърт се мъчи да събере материали за новата магистрала. Началството ни е натиснало здравата. Много се забавихме с тая магистрала.
Той свали сакото си и го закачи на стола. Метна шапката си върху купчина ръкописи. Изпъчи се под ярката електрическа светлина и яростно запретна ръкави.
— Бог ми е свидетел, някой ден „Франклин“ ще пламне, милион паникьосани купувачи ще се мятат с писъци из пожара…
— И няма да има кого да изпратиш — довърших аз.
Гевин примига насреща ми като бухал.
— Паркър — заяви той, — говориш самата истина.
В тежки моменти все това повтаряше. Всички знаехме репликата наизуст.
„Франклин“ беше най-големият универсален магазин в града и редовен клиент на рекламните страници.
Прекрачих към прозореца и погледнах навън. Започваше да се развиделява. Градът изглеждаше мрачен, студен и почти безжизнен като някаква зловеща приказна страна, очакваща дълга и мразовита зима. От време на време по улицата минаваха автомобили. Тук-там се мяркаха пешеходци. Зад прозорците на жилищните сгради започваха да припламват светлинки.
— Паркър — каза Гевин.
Обърнах се.
— Виж какво, знам, че си останал без хора. Обаче аз пък съм затънал в работа. Имам да пиша цял куп есета. Затова съм дошъл толкова рано.
— Да — коварно подхвърли той, — виждам колко усърдно работиш.
— По дяволите — възкликнах аз. — Нали трябва и да се поразкърша малко.
Върнах се на бюрото и опитах да се съсредоточа.
Дотърча художественият редактор Ли Хоукинс. Буквално се беше разпенил от яд. Цветната лаборатория съсипала снимката за първа страница. Бълвайки ругатни и заплахи, той хукна към долния етаж да спасява положението.
Един по един пристигнаха и другите и редакцията постепенно взе да оживява. Коректорите викнаха на Бързака да изтича отсреща за кафе. Протестирайки гръмогласно, момчето събра поръчките и се запъти навън.
Задълбочих се в работата и този път ми потръгна. Думите се нижеха една подир друга, идеите напираха. Защото сега царуваше най-подходящата атмосфера за писане — оная оглушителна лудница, която се нарича редакция на ежедневник.
Бях довършил едното есе и се готвех за следващото, когато някой спря до бюрото ми.
Вдигнах глава и видях, че е Доу Крейн от икономическия отдел. Винаги съм харесвал Доу. Той не е гадняр като Дженсън. Пише каквото мисли. Не цепи басма никому и щом каже черно, значи е черно.
Читать дальше