Клифърд Саймък: Те вървяха като хора

Тук, казах си аз, е концентриран духът на рода Франклин, тук усещаш какво място заема техният магазин в живота на града и какво означава за всички нас. Тук от всяка стена лъха гордост, почтеност, гражданска доблест и стремеж към висок културен стандарт.

— Господа — повтори Брус, — няма защо да увъртам. Случи се нещо, което само преди месец бих сметнал за невъзможно. Ще ви го кажа, а после можете да задавате въпроси…

Той замълча за миг, сякаш се мъчеше да подбере най-точните думи. Лицето му беше пребледняло и безизразно.

После Брус изрече бавно и отчетливо:

— „Франклин“ е продаден.

За няколко секунди всички онемяхме — не от учудване или възмущение, а просто защото не можехме да повярваме. Бихме допуснали най-фантастичните предположения, само не и това. Защото името Франклин — както родът, така и магазинът — заемаше място сред най-уважаваните традиции на града. Да продадеш „Франклин“ беше все едно да продадеш църквата или съдебната палата.

Лицето на Брус Монтгомъри беше застинало като каменна маска и аз се запитах как е намерил сили да изрече тия думи, защото той беше свързан с магазина не по-малко от рода Франклин — а през последните години навярно и повече, тъй като именно той ръководеше търговията, той се грижеше за сделките и прекарваше безсънни нощи над плановете за бъдеща дейност. Правеше го от толкова време, че мнозина вече не помнеха кога е дошъл.

После тишината сякаш избухна и въпросите се посипаха от всички страни едновременно.

Брус вдигна ръка.

— Не се обръщайте към мене — каза той. — Мистър Бенет ще отговори на всички въпроси.

Плешивият мъж за пръв път ни обърна внимание. Той откъсна очи от задната стена и леко кимна.

— Един по един, ако обичате.

— Мистър Бенет — запита някой от дъното на залата, — вие ли сте новият собственик?

— Не, аз съм само негов представител.

— В такъв случай кой е собственикът?

— Не мога да отговоря на този въпрос — каза Бенет.

— Означава ли това, че не знаете кой е собственикът, или…

— Означава, че не мога да отговоря.

— А можете ли да ни съобщите размера на сделката?

— Предполагам, че питате каква сума е била заплатена за магазина.

— Да, точно…

— Това също не подлежи на разгласяване — заяви Бенет.

— Брус — възмутено се обади някой.

Монтгомъри поклати глава.

— Моля ви, обръщайте се към мистър Бенет. Той ще отговаря на всички въпроси.

— Можете ли да изложите накратко намеренията на новия собственик? — запитах аз. — Ще продължи ли търговията както преди? Ще се запази ли досегашният стремеж към високо качество, изгодни кредитни условия и обществена…

— Магазинът ще бъде затворен — равнодушно отвърна Бенет.

— Навярно предвиждате реконструкция и…

— Младежо — отсече Бенет дума по дума, — не се предвижда нищо подобно. Магазинът ще бъде затворен. Повече няма да се отвори. „Франклин“ вече не съществува. С него е свършено.

Зърнах лицето на Брус Монтгомъри. До сетния си час не ще забравя изражението на това лице, пламнало от изненада, потресение и страх.

Довършвах последните редове на статията, Гевин подскачаше до мене и час по час надничаше през рамото ми, а от печатницата вдигаха олелия, че проваляме броя. В този момент се обади секретарката на издателя.

— Мистър Менард би искал да ви види веднага щом се освободите — каза тя.

— След малко пристигам — викнах аз и оставих слушалката.

Натраках последния абзац и дръпнах листа от валяка. Гевин го грабна и хукна при коректорите.

След малко се върна и кимна към телефона.

— Стария ли беше?

Потвърдих.

— Сигурно иска да чуе за „Франклин“. Пак ще ме върти на шиш.

Такъв си беше Стария. Не че не ни се доверяваше. Не че ни подозираше в небрежност, извъртане или укриване на информация. Навярно всичко идваше от журналистическия характер — Стария копнееше за информация и се надяваше, че в разговор с нас може да открие някоя пропусната подробност. Приличаше на златотърсач, който отчаяно пресява купища факти, за да изрови скъпоценната находка. Може би това му създаваше чувството, че продължава да владее ситуацията.

— Тежък удар за нас — каза Гевин. — Губим най-добрия си клиент. Счетоводителят на рекламния отдел сигурно се готви да си пререже гърлото в някое мрачно ъгълче.

— Не сме само ние — казах аз. — Ударът е за целия град.

Защото „Франклин“ не беше само търговско заведение; много по-важна бе ролята му на неофициален обществен център. Стари дами с изящни прически и грижливо изгладени костюмчета редовно се събираха на кротка раздумка в чайната зала на седмия етаж. Домакините, пристигнали да пазаруват във „Франклин“, непременно срещаха приятелки — дошли тук със същата мисия — и задръстваха пътеките, за да обсъдят безброй важни въпроси. Когато човек трябваше да си уреди среща, нямаше по-добро място от „Франклин“. Освен това там редовно се уреждаха картинни изложби, научни беседи и тем подобни прояви от типичния американски културен живот. „Франклин“ беше тържище, сборно място и нещо като клуб за хората от всички класи и съсловия.