Клифърд Саймък: Те вървяха като хора

Станах от бюрото и тръгнах по коридора към кабинета на шефа.

Шефът се казва Уилям Удруф Мейнард и не е лош човек. Във всеки случай не чак толкова лош, колкото можеш да предположиш по името.

Заварих в кабинета му Чарли Гъндърсън, който се занимава с рекламата. И двамата изглеждаха угрижени.

Стария ми предложи пура от голямата кутия. Отказах и седнах до Чарли срещу бюрото на шефа.

— Обадих се на Брус — каза Стария, — обаче той се държа хладно. Бих казал дори ледено. Не иска да разговаря.

— Естествено, че не иска — кимнах аз. — Мисля, че беше потресен не по-малко от всички нас.

— Не те разбирам, Паркър. Защо да е потресен? Сигурно той лично е ръководил преговорите по сделката.

— Затварянето на магазина — обясних аз. — Мисля, че за това говорим. Не вярвам Брус да е знаел, че новият собственик възнамерява да закрие „Франклин“. Ако беше заподозрял нещо подобно, сигурно изобщо нямаше да има сделка.

— Какво те кара да мислиш така, Паркър?

— Изражението на Брус. Когато Бенет обяви, че ще закрият магазина, той беше изненадан, възмутен, ядосан и може би мъничко замаян. Като човек, който сваля четири попа, а отсреща му тръсват каре аса.

— Но той не е казал нищо.

— Какво можеше да каже? Сделката вече беше сключена и „Франклин“ си имаше нов собственик. Сигурно и през ум не му е минавало, че човек може да купи преуспяващ магазин, а после просто да го закрие.

— Да — замислено каза Стария, — изглежда съвсем нелепо.

— Може да е само рекламен трик — обади се Чарли Гъндърсън. — Правят си майтап с хората. Признайте, че около магазина никога не се е вдигал толкова шум, колкото днес.

— „Франклин“ не търси популярност — строго заяви Стария. — Тя не му е необходима.

— След два-три дни ще вдигнат шум до небесата, че магазинът пак се открива — упорито продължаваше Чарли. — Новото ръководство ще обяви, че отстъпва пред обществения натиск за запазване на „Франклин“.

— Не ми се вярва — възразих аз и веднага разбрах, че трябваше да си държа езика зад зъбите. Не разполагах с никакви доводи, говорех по интуиция. Цялата сделка смърдеше на измама. Бях готов да се закълна, че зад нея се крие нещо повече от трик, измислен набързо от някой скучаещ рекламен агент.

Но за щастие те не ме запитаха защо смятам така.

— Паркър — рече Стария, — съвсем ли нямаш идея кой може да се крие зад сделката?

Поклатих глава.

— Бенет не обели нито дума по въпроса. Магазинът бил закупен — сграда, стоки, терен и тъй нататък — от човек или група хора, чиято воля бил дошъл да изрази. Предстояло закриване. Без причина. Нямало планове сградата да се използва за нещо друго.

— Сигурно доста сте го разпитвали.

Кимнах мълчаливо.

— И той не каза нищо?

— Нито дума.

— Странна работа — промърмори Стария. — Адски странна.

— Кой е този Бенет? — запита Чарли. — Какво знаеш за него?

— Нищо. Отказа да съобщи за себе си каквото и да било, освен че е представител на купувача.

— Ти, естествено, си се постарал да изкопчиш нещичко — каза Стария.

— Нямах време. Разполагах само с двайсет минути, за да вмъкна статията в следобедния брой. Гевин разпрати хора да проверят по хотелите.

— Обзалагам се на двайсет долара, че няма да открият и следа от него — заяви Стария.

По физиономията ми навярно пролича колко се изненадах.

— Цялата работа е нелепа — добави Стария, — от началото до края. Сделка като тази ужасно трудно се прикрива. И все пак нямаше слухове, никой не обели нито думица.

— Ако имаше слухове — изтъкнах аз, — Доу щеше да знае. А ако знаеше, щеше да е във „Франклин“ вместо на аерогарата…

— Напълно съм съгласен — кимна Стария. — Доу знае почти всичко за градския бизнес.

— Не забеляза ли нещо по-особено в този Бенет? — запита Чарли. — Нещо, което да ни ориентира поне мъничко…

Поклатих глава. Спомнях си само съвършено плешивото теме и това, че по черепа му лазеше муха, а той изобщо не обръщаше внимание.

— Е, благодаря ти, Паркър — каза Стария. — Предполагам, че си свършил работата както винаги. Бързо и компетентно. Докато имаме в редакцията хора като тебе, Доу и Гевин, няма от какво да се боим.

Побързах да се измъкна преди да се е разчувствал дотолкова, че пак да ми обещае повишение на заплатата. Не понасям сантименталности.

Върнах се в общата зала.

Вестникът тъкмо бе пристигнал от печатницата и на първа страница се мъдреше моята статия с огромно заглавие на цели осем колони.

Пак на първа страница имаше и снимка на Джой със скунс в ръцете — изглеждаше направо очарована от животинчето. По-долу започваше нейният репортаж и както винаги някой майтапчия от дежурния екип му бе лепнал сензационно заглавие с още две-три сочни подзаглавия.