Клифърд Саймък - Те вървяха като хора

Отидох на паркинга, криво-ляво измъкнах колата оттам и потеглих към къщи бавно и предпазливо, за да не привличам вниманието на ченгетата.

Завих по алеята, минах в задния двор на блока и паркирах на обичайното място.

Наоколо беше спокойно и аз поседях няколко минути в колата, преди да изляза навън. Слънцето припичаше и нямаше вятър, защото зданието пазеше завет от три страни. Край единия ъгъл растеше мършава топола и под ярките слънчеви лъчи есенните й листа пламтяха като в приказка. Въздухът опияняваше с аромата на слънце и време и беше толкова тихо, че чух как по алеята зад ъгъла потракват ноктите на някакво куче. След миг песът се появи и ме видя. Беше колкото половин кон и толкова рошав, че не можеше да се разбере каква форма има всъщност. Спря, вдигна тежка задна лапа и съсредоточено се зае да пъди бълхите.

— Здрасти, малкия — рекох му аз.

Той се изправи и продължи по алеята. Преди да изчезне, спря за секунда и се озърна към мен.

Излязох от колата и се упътих покрай ъгъла към входа на сградата. Фоайето беше тихо и пусто, само моите стъпки отекваха под тавана. Открих в пощенската кутия две писма и ги пъхнах в джоба си, после бавно се затътрих по стълбата към втория етаж.

Най-напред, казах си аз, ще трябва да подремна. Ранното ставане вече почваше да ми се отразява.

Полукръглото парче все още липсваше от пътеката пред вратата ми. Спрях и се вгледах. Почти бях забравил за снощното произшествие, но сега спомените избухнаха като светкавица. Потреперих, изрових ключа от джоба си и побързах да тръшна вратата между мене и дупката в пътеката.

Щом се озовах в апартамента, метнах шапката и шлифера на един стол, после постоях и се огледах. Всичко беше наред. Не се забелязваше нищо подозрително. Нищо не помръдваше. С две думи — нищо странно.

Жилището не беше палат, но аз го харесвах. Беше си мое — първото място от години насам, където бях прекарал достатъчно дълго, за да го сметна за дом. Живеех тук вече шеста година и се чувствах съвсем на място. От едната страна стоеше шкафът за пушки, в ъгъла беше стереоуредбата, а пък отсрещната стена се заемаше изцяло от книги, подредени по лавиците на чудовищна библиотека, която си бях сковал сам.

Минах в кухнята, открехнах хладилника и измъкнах доматения сок. Налях си една чашка, после отидох да се настаня край масата. Докато сядах, писмата в джоба ми изшумоляха и аз ги извадих. Едното беше от профсъюза и нямаше нужда да го чета, за да разбера, че пак ми напомнят за членския внос. Другото идваше от някаква фирма с доста засукано име.

Отворих го и извадих самотен лист.

Текстът гласеше: Драги мистър Грейвс, с настоящето ви уведомяваме, че в съответствие с условията на параграф 31 от нашия договор прекратяваме наемните си отношения с вас относно апартамента на „Уелингтън армс“ 210, считано от 1 януари идната година.

Отдолу се мъдреше съвършено нечетлив подпис.

И в цялата работа имаше нещо ужасно нередно, защото тия хора, дето ми пращаха писмото, не бяха собственици на сградата. Стария Джордж беше собственик — Джордж Уебър, който живееше на първия етаж в апартамент 116.

Наканих се да стана от стола, да хукна долу и да питам Стария Джордж какви са тия скапани глупости. После се сетих, че Стария Джордж и жена му са в Калифорния.

Може би, казах си аз, Стария Джордж е прехвърлил грижите за сградата върху ония хора докато се завърне. Ако беше така, значи имаше някаква грешка. Двамата бяхме стари приятели. Той не би ме изхвърлил за нищо на света. От време на време отскачаше при мен да пийнем по чашка, а във вторник вечер играехме пинокъл и почти всяка есен ходехме в Южна Дакота на лов за фазани.

Отново се вгледах в антетката на писмото и открих, че фирмата се нарича „Рос, Мартин, Парк и Гобъл“. Отдолу беше отпечатано със ситни буквички: „Сделки с недвижими имоти“.

Зачудих се какъв ли ще е въпросният параграф 31. Мислех да го прегледам, обаче не знаех къде съм затрил копието от договора за наем. Сигурно се валяше нейде из апартамента, но къде точно — нямах ни най-малка представа.

Минах в хола и набрах номера на „Рос, Мартин, Парк и Гобъл“.

Отговори ми типично телефонен глас — професионално школуван женски глас, направо пращящ от радост, че се обаждам.

— Мис — казах аз, — някой във вашата кантора е решил да ме будалка. Получих едно писмо, че трябва да се омитам от апартамента.

Раздаде се щракане и заговори мъжки глас. Обясних какъв е случаят.

— Какво общо има вашата фирма с цялата работа? — запитах накрая. — Доколкото знам, собственик на сградата е моят добър приятел и съсед Джордж Уебър.