Клифърд Саймък - Те вървяха като хора

Отидох до бюрото на Гевин и попитах:

— Как мина издирването на Бенет?

— Умряла работа — ядосано отвърна той. — Просто не вярвам, че има такъв човек. Сигурно си го измислил.

— Ако опиташ с Брус…

— Обадих му се. Брус каза, че според него Бенет трябва да се е настанил в някой хотел. Каза още, че онзи тип говорел само за бизнес. По всякакви лични въпроси мълчал като риба.

— Откри ли нещо в хотелите?

— Не, изобщо не е бил там. От две седмици в нито един хотел не е записвана фамилията Бенет. Сега проверяваме мотелите, обаче мене ако питаш, Паркър, само си хабим времето. Няма такъв човек и толкоз.

— Може да се е записал под друго име. Питай за плешив мъж…

— Голям майтап — озъби се Гевин. — Имаш ли представа колко плешиви мъже се настаняват всеки ден по нашите хотели?

— Не — казах аз. — Нямам.

Съвсем се беше разпенил, тъй че нямаше смисъл да му досаждам повече. Оставих го на мира и тръгнах през залата да поприказвам с Доу. Но отдалече видях, че го няма и спрях край бюрото си.

Взех новия брой и седнах да го прегледам. Изчетох си репортажа — два абзаца бяха толкова объркани и мъгляви, че ме хвана яд. Винаги става така, когато пишеш под натиск. Влагаш цялото си умение, а като излезе черно на бяло, виждаш, че за второто издание ще трябва да изглаждаш сума ти нещо.

Грабнах пишещата машина и преработих двата абзаца. С линийката откъснах репортажа от вестника и го подлепих с два бели листа. Задрасках обърканите абзаци и отбелязах, че трябва да се подменят. После пак прегледах текста, засякох две-три печатни грешки и изгладих тук-там по някоя неточна дума.

Всъщност е цяло чудо, казах си аз, че изобщо успях да напиша тоя репортаж — как да пишеш, когато от печатницата реват, че проваляме броя, а Гевин подскача от крак на крак и ти пъхти над рамото при всеки нов ред?

Взех текста с поправките и отидох да го тръсна върху бюрото на макетьорите. После се върнах на място и взех осакатения брой. Изчетох материала на Джой — същинско бонбонче. После потърсих какво е написал Доу за срещата си на аерогарата, обаче в броя нямаше нищо подобно. Пак огледах залата — никаква следа от Доу.

Оставих вестника на бюрото, облегнах се назад и взех лениво да си припомням какво бе станало тази сутрин в заседателната зала на „Франклин“. Но нищо не ми идваше на ум освен оная муха върху плешивото теме.

И изведнъж се сетих за още нещо.

Гъндърсън бе запитал дали не съм забелязал в Бенет нещо по-особено, което да ни ориентира поне мъничко. А аз бях отговорил отрицателно.

Само че бях сгрешил. Имаше нещо. Не кой знае какво, но все пак адски необичайно. Сега си спомнях — онзи тип миришеше странно. Лосион за след бръснене, така си бях казал, когато миризмата ме лъхна за пръв път. Но подобен лосион срещах за пръв път. Никой друг освен Бенет не би търпял такъв аромат. Не че беше натрапчив или вулгарен — напротив, миришеше сдържано, едва доловимо. Просто тоя тип миризма някак не се свързваше с представата ми за човешко същество.

Седях и се мъчех да избистря нещата, мъчех се да измисля с какво да го сравня. Но не успях, защото за нищо на света не можех да си спомня на какво точно миришеше. Обаче бях твърдо уверен, че срещна ли пак онзи аромат, веднага ще го позная.

Станах и отидох до бюрото на Джой. Тя пишеше нещо, но като ме усети, спря да трака. Обърна лице към мен и очите й бяха влажни и лъскави, сякаш се мъчеше да удържи сълзите.

— Станало ли е нещо? — запитах аз.

— Паркър — въздъхна тя. — Горките хорица! Сърцето ми се къса, като помисля за тях.

— Какви хори… — започнах аз, после се сетих какво я е сполетяло. — Как попадна на онзи човек?

— Доу беше изчезнал някъде — обясни тя. — Хората дойдоха да го търсят. А наоколо всички бяха заети. И Гевин ги прати при мен.

— Всъщност задачата беше моя — казах аз. — Доу ме помоли да го заместя и аз обещах, ама като се почна оная суматоха с „Франклин“, всичко друго ми изхвръкна от ума. И защо говориш за хора? Нали трябваше да дойде само един…

— Той доведе цялото си домочадие. Седяха тук и ме гледаха с големи, тъжни очи. Разказаха ми как си продали къщата, защото вече била станала тясна за толкова голямо семейство, а сега не можели да намерят друга. След ден-два трябва да напускат и изобщо нямат къде да се подслонят. Представи си ги — седят, разказват за бедите си и те гледат с неописуема надежда. Като че си Дядо Коледа, Добрата фея или нещо от тоя сорт. Сякаш моливът ти може да се превърне във вълшебна пръчица. Сякаш вярват, че тутакси ще оправиш нещата и всичко пак ще бъде наред. Хората имат толкова нелепа представа за вестниците, Паркър. Мислят, че ние тук сме вълшебници. А ти седиш, гледаш ги и знаеш, че нищичко не можеш да направиш.