Клифърд Саймък - Те вървяха като хора

Съжалявах, разбира се, но не за себе си. По-скоро съжалявах, че планът ми няма да успее, че вече нищо не може да се направи и заедно с моята гибел безвъзвратно ще отлети единственият нищожен шанс да проваля играта на пришълците.

Срещахме други автомобили и аз крещях с надеждата да привлека нечие внимание, но техните прозорци бяха затворени, моите също и никой не чуваше виковете.

След няколко километра колата намали скоростта и зави по друг път. Опитах да разбера къде се намираме, но не успях — теренът ми се стори съвършено непознат. Тесният път лъкатушеше из гъсти гори и тук-там заобикаляше високи скални зъбери, издадени от гънките на хълмовете.

Оглеждайки околностите, аз не толкова разпознах, колкото се досетих за посоката. От този момент почнах да наблюдавам по-внимателно и постепенно се убедих, че догадката ми е правилна. Отивахме към имението Белмонт — отново там, където бе започнало всичко. Там, където щяха да ме чакат мрачни и яростни врагове… ако ония твари изобщо можеха да бъдат мрачни и яростни.

И всичко щеше да свърши — просто и ясно. Прелистена страница. Освен ако някъде някой друг продължаваше да се бори — съвсем сам, разбира се, защото никой не би му повярвал. Нищо чудно да има такъв човек, казах си аз. И след моята гибел можеше друг да успее.

В дъното на душата си знаех колко нищожен е шансът за подобно чудо, ала това бе единствената ми надежда и с цялата сила на въображението аз се вкопчих в нея, удържах мечтата и опитах да я превърна в действителност.

Отпред изникна остър завой, колата навлезе в него с прекалено широка дъга и сред мрака изплува плътна стена от дървета. Носехме се право към тях, сетне колелата напуснаха пътя. Автомобилът се килна настрани, подскочи и полетя по склона.

А после колата изчезна изведнъж и аз се озовах в мрак и пустота — бях сам и летях към дърветата.

Остана ми време само колкото да надам един последен вик на ужас, преди да се стоваря върху дънера, който сякаш изникна ненадейно в нощта.

Замръзвах. Над гърба ми вееше леден вятър и наоколо беше тъмно — толкова тъмно, че не виждах нищо. Лежах върху нещо студено и влажно, цялото тяло ме болеше и нейде от мрака долиташе странен звук — жален, протяжен вой.

Опитах да се размърдам, но всяко движение ми причиняваше болка, затова прекратих опитите и останах да лежа сред влага и мрак. Не се питах кой съм и какво търся тук, защото не ме интересуваше. Бях прекалено измъчен, за да се вълнувам от подобни дреболии.

Полежах така. Постепенно мракът ме погълна, пропъждайки влагата и жалния вой. Когато след време се свестих, наоколо продължаваше да е нощ и студът се засилваше.

Пак се размърдах и болката пак ме проряза, но успях да протегна напред ръка с разперени пръсти — търсех, опипвах, хващах. Пръстите ми се вкопчиха в нещо познато, нещо меко, влажно и пружиниращо под натиска.

Мъх и есенна шума, помислих аз. Бях посегнал през мрака и бях стиснал шепа мъх и есенна шума.

Полежах неподвижно, изчаквайки да осъзная къде се намирам — вече разбирах, че съм нейде в гората. Странният звук беше воят на вятъра из клоните, влажното нещо под мен беше горски мъх, а въздухът носеше аромата на есенна гора.

Ако не беше болката и студът, помислих аз, нямаше да е чак толкова зле. Мястото изглеждаше приятно. А болката идваше само когато се движех. Може би всичко щеше да се оправи, ако успеех отново да потъна в пустотата.

Опитах, но пустотата не идваше и малко по малко взех да си спомням как колата изхвръкна от острия завой, после изчезна и ме остави да летя сам в нощта.

Жив съм, помислих аз с изумление. Стори ми се невероятно, защото си спомнях как от мрака изникна огромен дънер и се стовари върху мен.

Разтворих пръсти и изтръсках от шепата си мъха и листата. После се подпрях на ръце. Размърдах крака и ги придърпах под себе си. Ръцете и краката работеха, значи нямах нищо счупено, но болката се бе свила на топка в корема ми и от време на време се стрелваше през гърдите.

Все пак се провалиха, помислих аз, провалиха се всички — Атууд, топките за боулинг, безименните другопланетни твари. Още бях жив, намирах се на свобода и ако успеех да стигна до телефон, може би имах време да осъществя плана си.

Помъчих се да стана, но не ми достигнаха сили. С отчаяно усилие на краката се надигнах и постоях за миг, усещайки как ме залива вълна от непоносима болка. После не издържах, коленете ми се подкосиха и аз се свлякох долу, притиснал корема си с две ръце, за да удържа новия взрив на страдание.