Клифърд Саймък - Те вървяха като хора

— Вие какво, ще му помагате ли?

— Няма да е безкористно — казах аз.

— Той няма с какво да ви плати.

— И не е необходимо. Ако има книга за писане, аз ще я напиша вместо него. После ще си поделим печалбата.

Хигинс помълча, явно обмисляше предложението.

— Е, звучи ми съвсем приемливо. Както е подхванал, няма да изкара и пукната пара от оная книга. Ясна работа, трябва му помощ.

— Добре, как да го открия?

— Мога да ви откарам някоя вечер.

— Ако е възможно, бих предпочел да го видя още сега. Утре напускам града.

— Ясно. Добре де, виждате ми се свестен човек. Имате ли нещо за писане?

Казах, че имам.

— Името му е Чарли Мунц, но хората го наричат Чудака. Тръгвате по шосе 12 и после…

Трескаво записвах указанията му. Накрая благодарих.

— Позвънете ми някой път — каза шофьорът. — Ще се уговорим за лова.

Обещах да позвъня.

Пуснах нова монета и се обадих до редакцията. Джой още беше там.

— Напазарува ли, Паркър?

Казах й, че съм напазарувал, но пак трябва да тръгвам.

— Ще оставя продуктите вътре — добавих аз. — Помниш ли дали работеше хладилникът?

— Мисля, че да — каза тя. — Къде отиваш, Паркър? Говориш някак стреснато. Какво става?

— Ще ида да поговоря с един човек за скунсове.

Тя се ядоса, защото помисли, че си правя майтап с вчерашната й статия.

— Нищо подобно — уверих я аз. — Говоря съвършено сериозно. Нагоре по речната долина живее един старец на име Мунц. Той сигурно е единственият човек в света, който дружи с диви скунсове.

— Шегуваш се.

— Не, не се шегувам. Един шофьор на име Лари Хигинс ми разказа за него.

— Паркър — каза тя, — ти си надушил нещо едро. Днес щеше да ходиш в имението Белмонт. Случило ли се е нещо?

— Нищо особено. Направиха ми предложение и казах, че ще си помисля.

— Какво предложение?

— Да им стана официален говорител. Мисля, че така може да се нарече.

— Ще приемеш ли?

— Не знам.

— Страх ме е — каза тя. — Страхувам се повече отколкото снощи. Исках да поговоря с Гевин и Доу. Но не събрах кураж. Какъв смисъл от приказки? Никой няма да ни повярва.

— Никой — потвърдих аз.

— Прибирам се. След малко. Не ме интересуват задачите на Гевин; просто ставам и си излизам. Ти нали няма да се бавиш много?

— Няма — обещах аз. — Ще оставя продуктите в бунгалото. Като си дойдеш, приготви нещо за вечеря.

Казахме си довиждане и аз тръгнах към колата.

Пренесох покупките в бунгалото. Прибрах в хладилника млякото, маслото и още някои продукти, а останалото струпах на масата. После извадих парите изпод дюшека и си натъпках джобовете.

След всичко това вече бях готов да се срещна със стария приятел на скунсовете.

Както ме бе посъветвал Хигинс, спрях колата в началото на двора, малко встрани от портичката край хамбарите, за да не пречи, ако някой иска да мине. Наоколо нямаше жива душа, само някакво куче от неопределена селска порода дотърча с дружелюбно размахана опашка и заподскача наоколо в знак на приветствие.

Погалих го, казах му няколко ласкави думи и то тръгна подир мен, когато минах през портичката и пресякох двора. Но пред телената мрежа, която заграждаше нива с люцерна, заръчах на кучето да се връща обратно. Не исках да го водя в бараката на стареца. Кой знае как щяха да го посрещнат скунсовете.

Кучето не беше съгласно. Опита се да ми обясни колко ще е хубаво да предприемем една съвместна експедиция из люцерната. Но аз настоях, че трябва да се връща, подкрепих аргументите си с леко потупване отзад и то неохотно тръгна обратно към хамбарите, като се озърташе да види дали пък няма да се смиля.

Когато кучето изчезна, аз прекосих нивата по едва забележим коларски път, обрасъл с люцерна. Докато крачех, от тревата пред мен с възмутено бръмчене изскачаха окъснели есенни щурци.

Стигнах до края на нивата, отминах нова телена мрежа и продължих по коловозите през широко пасище, обрасло с дървета. Слънцето клонеше към хоризонта, сенките се сгъстяваха и в малката долина отсреща катеричките си устройваха веселба сред есенната шума.

Пътят се спускаше по склона на хълма, прекосяваше долината и от другата страна, под една грамадна надвиснала скала, открих бараката на човека, когото търсех.

Старецът седеше на стар, паянтов люлеещ се стол, който при всяко помръдване скърцаше жално, сякаш беше готов да се разпадне. Около него се простираше малко дворче, покрито с калдаръм от плоски речни камъни — навярно стопанинът ги бе донесъл от пресъхналото корито, лъкатушещо в подножието на хълма. На облегалката беше метната вехта овча кожа и провисналите й крака се полюшваха в такт с движението на стола.