Клифърд Саймък - Те вървяха като хора

Завъртях ключа и двигателят заработи. Взех бележката, смачках я и метнах книжното топче през прозореца. Ако ме наблюдаваха, а предполагах, че е така, щяха да узнаят какво мисля за тях.

Детинщина? Да, разбира се. Просто не ми пукаше. Вече нищо не можеше да ме развълнува.

Три пресечки по-нататък за пръв път забелязах колата. Изглеждаше най-обикновена кола, черна и не особено скъпа.Сам не зная защо привлече вниманието ми. В нея нямаше нищо странно. С подобен модел и цвят човек се среща поне по сто пъти на ден.

Навярно отговорът бе, че щях да обърна внимание на всяка кола, която потегли след мен.

Отминах още две пресечки, а тя продължаваше да ме следва. Направих няколко завоя — колата не изоставаше.

Излишно бе да се питам кой ме следи, при това толкова неумело.

Отправих се към покрайнините. Колата упорито запазваше дистанция от петдесетина метра. Безгрижни са, помислих аз, дори не опитват да скрият факта, че ме следят. Може би точно това искаха — да знам, че съм под око и така да ме държат в напрежение.

Докато карах напред, аз се запитах дали има смисъл да бягам от преследвача. Не виждах причина да го сторя. Дори и да се откъснех, нещата нямаше да се променят. Какво щях да спечеля? Те бяха засекли разговора ми със сенатора. По всяка вероятност знаеха и къде е щаб-квартирата ми, ако онова бунгало изобщо заслужаваше подобна титла. Повече от сигурно бе, че ще могат да ме открият когато си поискат.

Но все пак има надежда да извлека известна изгода, ако им внуша, че не съм наясно, казах си аз. Може би подемах наивна, елементарна игра, но щях да се правя на глупак.

Напуснах предградията, излязох на една от западните магистрали и натиснах педала. Дистанцията се увеличи, но не много.

Шосето отпред се изкачваше по възвишенията и правеше рязък завой. Спомних си, че точно там започва отклонение към черен път. Движението беше оскъдно и с малко повече късмет имах надежда да изчезна от поглед преди черната кола да е преодоляла нагорнището.

Увеличих скоростта още малко и щом преследвачът изчезна зад завоя, дадох пълна газ. Магистралата пред мен беше пуста. Пред самото отклонение настъпих спирачките и завъртях волана с всичка сила. Колата приклекна като ранен звяр. Задните колела преплъзнаха с вой по асфалта; сетне вече бях на черния път, изправих волана и дадох газ.

Пътят беше неравен — едно след друго се редяха възвишения и долчинки между тях. На третия хълм хвърлих поглед към огледалото и видях как преследвачът се спуска под склона зад мен.

Бях потресен. Нямаше кой знае какво значение, но твърдо си мислех, че съм го изоставил и неуспехът болезнено разклати самочувствието ми.

Ядосах се. Ако онзи скапан досадник отзад…

В този момент видях пътеката. Навярно беше стар коларски път, обрасъл с храсти и полузакрит от надвиснали клони, сякаш природата държеше на всяка цена да заличи отколешните човешки следи.

Рязко завъртях волана. Колата се раздруса и прекоси плитката канавка. Клоните закриха предното стъкло и застъргаха по покрива.

Карах слепешком, усещайки как гумите подскачат по тревясалите коловози. Накрая спрях и излязох. Отзад клоните висяха почти до земята и от пътя едва ли се виждаше нещо.

Усмихнах се победоносно.

Този път бях сигурен, че печеля по точки.

Зачаках. Черният автомобил изскочи на хълма и с рев полетя надолу. Сред тихия следобед шумът беше оглушителен. Колата явно плачеше за основен ремонт.

Преследвачът се стрелна по надолнището и изведнъж заскърцаха спирачки. След няколко секунди настана тишина.

Ново двайсет, помислих аз. Въпреки всичко, пак бяха разбрали къде се намирам.

Значи искаха да си поиграем. Е, щом искаха, щяха да си го получат.

Отворих колата и се пресегнах да взема пушката от задната седалка. Оръжието прилепна в ръката ми — масивно, успокояващо, тежко. За миг се запитах какво мога да сторя с карабина срещу подобна твар; после си спомних как Атууд се разпадна още докато посягах към пистолета и как колата на северния път се преметна в дерето, когато открих огън по нея.

С карабина в ръката се прокраднах по пътеката. Ако преследвачът тръгнеше подир мен — а той сигурно щеше да го стори — не биваше да оставам там, където очакваше да ме открие.

Крачех из притихнал, безмълвен свят, изпълнен с уханието на есенна гора. Къпините протягаха пурпурни клони през пътеката, над главата ми като дъжд се сипеха попарени от сланите листа и всяко от тях бавно и кротко лъкатушеше из лабиринта на гъстите дървесни корони. Движех се почти беззвучно, само тук-там под нозете ми пошушваше опадалата шума. Килимът от мъх и прогнили лански листа поглъщаше всеки звук.