Клифърд Саймък - Те вървяха като хора

Когато излязох от Кадилака, Куин изскочи пред бунгалото и тръгна насреща ми.

— Страхотна кола имате — подхвърли той.

— Взех я от един приятел — казах аз. — Добре ли спахте?

Той се усмихна широко.

— От седмици не съм спал толкова добре. И жената е щастлива. Не е кой знае какво, но отдавна не бяхме нощували под покрив.

— Виждам, че си имаме съседи.

Той кимна.

— Дойдоха и попитаха. Казах им. Ходих да си намеря оръжие, както ме посъветвахте. Беше ми малко неудобно, но си рекох, че няма да навреди. Исках да взема карабина, обаче едва се добрах до една ловна пушка. Може пък да е за добро. Не ме бива много в стрелбата с карабина.

— Как тъй едва се добрахте? — изненадах се аз.

— Обиколих три магазина. Всичко беше разпродадено. В четвъртия намерих последната ловна пушка и я взех.

Значи хората купуват пушки, помислих аз. Може би скоро изобщо няма да се намира оръжие. Изплашените хора се чувстват малко по-спокойни, когато имат пушка или пистолет подръка.

Куин бе навел глава и ровеше из пръстта с крайчеца на обувката си.

— Случи се нещо странно — каза той. — Не разправих на жената, защото щеше да се тревожи. Докато обикалях по магазините, минах и покрай нашата къща — оная, дето я продадохме, искам да кажа. Не бях я виждал откакто си тръгнахме. Жената също. Тя все разправя, че искала да отскочи дотам, обаче не смеела, защото щяло да й бъде много тъжно. Както и да е, днес минах край къщата. Гледам я — празна, както си беше. Има-няма месец и вече е взела да се разнебитва. Толкова ни натискаха да напуснем, а още никой не се е настанил. Само дето разправяха, че им трябвала. На всяка цена. А пък излиза, че не им трябва. Как си го обяснявате?

— Не знам — казах аз.

Можех да му обясня. И навярно трябваше. Знам, че исках да го сторя. Защото той можеше да ми повярва. След няколко седмици тормоз беше омекнал и охотно щеше да приеме всяко обяснение. А Бог ми е свидетел, че отчаяно копнеех някой да ми повярва — и двамата да се прегърнем, просълзени от страх и отчаяние.

Но не му казах, защото беше безсмислено. Поне засега щеше да бъде по-щастлив, ако не знаеше. Все още можеше да се надява и да приписва бедата на някакъв икономически крах — чудовищен, неразбираем, но все пак разположен в рамката на на познатите явления, с които Човекът рано или късно се справя.

Ала другото — истинското — обяснение щеше да го остави без капчица надежда пред лицето на неизвестното. И щеше да го тласне направо към паниката.

Ако можех да обясня на един милион души, тогава всичко щеше да бъде наред, защото сред този милион неколцина щяха да възприемат положението достатъчно хладнокръвно и обективно, за да поемат водачеството. Но да споделям с шепа хора в един отделен град беше съвършено безполезно.

— Няма смисъл — каза Куин. — В цялата работа няма никакъв смисъл. Нощем не спя, мъча се да го проумея и нищо не ми идва на ум. Но всъщност не затова излязох. Искаме да ви поканим на вечеря. Със съпругата, разбира се. Е, няма да е кой знае какво — печено месо и нещичко за пиене. Важното е да си поговорим…

— Мистър Куин — казах аз, — Джой не ми е съпруга. Просто така стана, че се събрахме.

— О, извинявайте. Предполагах, че сте женени. Не че има някаква разлика. Дано да не съм ви обидил.

— Съвсем не.

— Значи ще вечеряте с нас?

— Някой друг път — казах аз. — Сега ще имам доста работа. Но ви благодаря от сърце.

Той ме изгледа втренчено.

— Грейвс, вие криете нещо от мен. Снощи се изтървахте. Казахте, че навсякъде е едно и също, че няма къде да бягаме. Откъде знаете?

— Журналист съм. Събирам материал за статия.

— И знаете нещо.

— Съвсем малко.

Той чакаше да чуе още нещо, но аз мълчах. Куин се изчерви и ми обърна гръб.

— Довиждане — подхвърли той през рамо и влезе в бунгалото.

Не му се сърдех. Само ми беше гнусно на душата.

Влязох в нашето бунгало, но Джой още не се бе върнала от редакцията. Сигурно Гевин я беше затрупал със задачи.

Измъкнах банкнотите от джобовете си и ги натъпках под дюшека. Като скривалище беше банално, но никой не знаеше за него, тъй че не се тревожех. Нали все някъде трябваше да прибера парите. Не можех просто да ги зарежа на масата, където всеки щеше да ги види.

Взех пушката и я отнесох в колата.

После се заех с нещо, за което мислех още откакто бях напуснал имението Белмонт.

Прегледах колата. Част по част. Вдигнах капака и проверих двигателя. Пролазих отдолу и огледах навсякъде. Не пропуснах нито едно местенце.