Клифърд Саймък - Те вървяха като хора

Когато привърших, вече не се съмнявах.

Колата беше точно това, което изглеждаше. Скъп, но иначе съвсем нормален автомобил. Нямаше нищо променено. Нищо в повече и нищо в по-малко. Не открих бомба или някакъв изкуствен дефект. Бях готов да се закълна, че не е творение на куп черни топки, слепени във формата на кола. Изглеждаше напълно почтена машина от хром и стомана.

Изправих се до нея, потупах ламарината и се запитах какво да правя сега.

Може би най-важното беше да се обадя пак на сенатора Роджър Хил. Нали бе заръчал да му позвъня като изтрезнея. Обади ми се утре, ако още държиш да разговаряме — така бе казал.

Бях трезвен и все още държах да разговаряме.

Знаех какво ще ми отговори, но все пак трябваше да опитам.

Потеглих към ресторантчето да се обадя на сенатора.

— Паркър — каза сенаторът, — добре, че се обади.

— Може би този път ще ме изслушаш? — запитах аз.

— Разбира се — изрече той с онзи негов типичен мазен глас, — стига да не ме баламосваш пак за разни нашествия от космоса.

— Но сенаторе…

— Откровено ще ти призная — продължаваше той, — че назрява адски скандал… слушай, нали ти е ясно, че не искам да ме цитираш?

— Досещах се — рекох аз. — Колкото пъти си ми казал нещо интересно, все не е било за публикуван.

— Добре де, да си дойдем на думата. Адски скандал ще стане в понеделник сутрин, когато се открие борсата. Не знаем какво става, но в банките няма пари. Забележи, работата не опира само до една банка, а кажи-речи до всичките, мътните да ги вземат. Нито една не може да си оправи сметките. В момента всички банки мобилизират целия си персонал на извънредна работа, та дано да открият къде са изчезнали огромни суми в брой. Но това не е най-лошото.

— А кое?

— Парите — каза сенаторът. — От самото начало бяха много. Прекалено много. Ако вземеш банковите авоари от петък сутрин и ги събереш, ще се получи повече, отколкото би трябвало да има. Казвам ти, Паркър, толкова пари няма в целите Съединени щати.

— И сега наистина ги няма.

— Да — призна сенаторът, — наистина ги няма. Доколкото можем да преценим, количеството пари се е върнало горе-долу към нормалното равнище.

Изчаках го да продължи и в настаналата тишина чух как сенаторът въздъхна дълбоко, сякаш не му достигаше въздух.

— И още нещо — каза той. — Носят се слухове. Разни слухове. На всеки час изниква нещо ново. А няма как да ги проверим.

— Какви слухове.

Той се поколеба, после напомни:

— Разбрахме се да не ме цитираш.

— Дадено.

— Плъзнал е слух, че някой, не се знае точно кой, грабнал контрола над „Юнайтед стейтс стийл“ и куп други корпорации.

— Един и същ човек?

— Боже мой, Паркър, откъде да знам? Даже нямам представа дали е вярно или не. Тъкмо почвам да вярвам на един слух, и само след минута чувам точно обратното.

Той помълча и сетне запита:

— Паркър, какво знаеш за тази история?

Можех да му разкажа, но разбирах, че това ще е най-голямата глупост от моя страна. Той просто щеше да се вкисне, да ме наругае и да тръсне слушалката.

— Ще ти дам съвет какво да направиш — казах аз. — Какво си длъжен да направиш.

— Дано да е нещо разумно.

— Издайте нов закон.

— Ако издавахме закони за щяло и нещяло…

— Закон, забраняващ частната собственост — прекъснах го аз. — Каквато и да било частна собственост. Направете така, че никой да не притежава нито педя земя, нито една фабрика или къща, нито грам руда…

— Ти да не си полудял! — изрева сенаторът. — Такъв закон не можем да издадем. Това е просто немислимо.

— И докато работите по закона, измислете с какво да замените парите.

Отсреща долетя нечленоразделен звук. Напомняше изригване на гейзер.

— Защото — добавих аз — при сегашното положение пришълците изкупуват Земята. Ако ги оставите, ще завладеят целия свят.

Сенаторът си възвърна дар-слово.

— Паркър — кресна той, — ти си се побъркал. Цял живот слушам идиотски приказки, но чак такива не бях чувал.

— Ако не вярваш на мен, иди да питаш Песа.

— Откъде го измисли тоя пес? Какъв пес?

— Онзи пред Белия дом. Дето чака да му разрешат среща с президента.

— Паркър — отсече той, — не ме търси повече. И без тебе ми е пламнала главата. Не знам какво си замислил. Но не ме търси повече. Ако това е шега…

— Не е шега — казах аз.

— Сбогом, Паркър.

— Сбогом, сенаторе.

Оставих слушалката, облегнах се на стената на кабината и се помъчих да размисля.

Знаех, че положението е отчаяно. От самото начало сенаторът беше единствената ми надежда. От всичките ми познати във висшата администрация само той имаше въображение, но явно не чак дотам, че да ме изслуша.