— Добър вечер, чужденецо — каза старецът дружелюбно и безгрижно, сякаш всеки ден го посещаваха непознати хора.
Разбрах, че всъщност не съм го изненадал — навярно бе видял как слизам надолу по черния път и прекосявам долината. От това място бе имал възможността да ме наблюдава спокойно и незабелязано, а аз изобщо не бях усетил, защото не знаех къде да го открия.
Едва сега ми направи впечатление колко добре се слива бараката с гънките на хълма и надвисналата канара. Тя сякаш бе част от гористия пейзаж, също като дърветата, пасищата и скалите. Беше ниска, не много голяма и в течение на годините яките дървени стени бяха придобили неопределен сивокафеникав цвят. На грубо скована масичка край вратата имаше тенекиен леген и кофа с вода, от която стърчеше дръжката на черпак. Малко по-настрани видях куп цепеници и дръвник със забита в него двуостра секира.
— Вие ли сте Чарли Мунц? — запитах аз.
— Самият той — потвърди старецът. — Как ме открихте?
— Лари Хигинс ми каза.
Той бавно кимна.
— Хигинс е добър човек. Щом Лари Хигинс ви е казал, значи сте добре дошъл.
Личеше, че някога е бил едър мъж, но годините го бяха съсухрили. Ризата провисваше от широките му плещи, а омачканите панталони се вееха свободно около изтънелите старчески нозе. Беше гологлав, но стоманеносивата коса прихлупваше темето му като каска. Имаше къса, рошава брада, макар че се чудех дали наистина си пуска брада или просто не се е бръснал от няколко седмици.
Представих се, после обясних, че се интересувам от скунсове и знам за книгата.
— В такъв случай сигурно ще седнете да си побъбрим — каза той.
— Ако нямате нищо против.
Старецът стана и се запъти към бараката.
— Седнете — подхвърли той. — Щом ще си бъбрим, няма смисъл да стоите прав.
Огледах се малко объркано, защото не виждах къде да седна.
— На стола — рече старецът. — Тъкмо съм го затоплил. Аз ще домъкна някое пънче. Добре ще ми се отрази, цял следобед съм мързелувал.
Той изчезна в бараката, а аз седнах на стола. Малко се смущавах, но ако бях отказал, сигурно щях да го обидя.
Столът се оказа удобен. От това място виждах цялата долина и гледката беше прекрасна. Опадалите листа покриваха земята с пъстър килим и тук-там дърветата още се вкопчваха в парцаливата си есенна премяна. Пъргава катеричка изтича по един паднал дънер, спря и се загледа към мен. Опашката й потрепваше, но личеше, че не се бои.
Мястото беше красиво и спокойно, изпълнено с безметежност, каквато не бях изпитвал от години. Не се учудвах, че старецът е седял тук безгрижно през целия златен следобед. Гледката беше истинска наслада за очите. Усещах как се сливам с тишината, как ме изпълва покой и дори не се стреснах, когато иззад ъгъла на бараката деловито дотича скунс.
Скунсът замръзна с изящно повдигната лапка и се втренчи в мен, но след миг продължи през двора с бавна, невъзмутима походка. Навярно не беше от най-едрите, но ми се стори грамаден като канара и аз се вцепених на стола; не смеех да помръдна.
Старецът излезе от бараката с бутилка в ръката. Видя скунса и избухна в дрезгав смях.
— Бас държа, че ви стресна!
— Само в първия момент — рекох аз. — Но мисля, че няма нищо против мен, стига да кротувам.
— Това е Феба — обясни старецът. — Жива беля. Където и да отидеш, все ти се пречка из краката.
Той измъкна едно пънче от камарата и го изправи. После седна с пъшкане, отпуши бутилката и ми я подаде.
— От приказките се ожаднява — заяви той, — а пък вече сума ти време не е наминавал човек да го почерпя. Надявам се, че не сте въздържател, мистър Грейвс.
Неволно облизах устни. От снощи не бях слагал капка в уста, а и с всичките днешни тревоги не ми беше до пиене, но сега усещах, че една-две глътки ще ми се отразят добре.
— Хората казват, че си попийвам, мистър Мунц. Няма да ви откажа.
Вирнах шишето и отпих скромна глътка. Не беше марково уиски, но имаше приятен вкус. Избърсах с ръкав гърлото на бутилката и я подадох на стареца. Той близна малко и ми я върна.
Феба дотича до него, изправи се и положи лапки върху коляното му. Той посегна, вдигна я в скута си и тя се сгуши на кълбо.
Гледах като омагьосан. Толкова се бях слисал, че надигнах шишето два-три пъти, забравяйки за домакина.
Накрая му подадох бутилката и той я пое, а със свободната ръка продължи да почесва скунса под брадичката.
— Не знам дали идвате по работа или не — каза старецът, — обаче се радвам, че дойдохте. Самотата не ме плаши, живея си чудесно, но винаги е приятно да видиш човешко лице. Като ви гледам, май си имате тревоги. Не идвате току-тъй. Искате да споделите нещо.
Читать дальше