Клифърд Саймък - Куклата на съдбата

Още докато си мислех, го усетих в мозъка си — също както го усещах, когато бяхме сплели ръце и пипала, за да се слеем. Всичко се бе върнало — онова, което бях разбрал и почувствал и което се бях опитвал да възстановя, но не бях успял. Цялата слава и цялото чудо, а също и малко ужас, защото към всяко разбиране се добавя и ужас. А от бъркотията на цялото учудване и на цялото познание някои отделни факти изпъкнаха и се откроиха пределно ясно. Стоях така и бях наполовина себе си, наполовина Бух, но всички останали също бяха с мен само заради онова, което Бух ми беше дал — способността да се пресягам и да хващам умовете на другите, да се сливам с тях и да чувствам, че това не са много умове, а е само един. Там присъствах и аз самият, разбира се — със забравените си възприятия, с отключените си дълбини.

Интуицията на Сара, символът, представен от куклата, философските прозрения на хобито, прекарало векове затиснато по гръб, значението на уравненията, които Роскоу драскаше по земята. И онзи мой миг, когато — полуумрял, полужив — бях видял пластовете в натрупаната в пустошта пръст, бях усетил хронологията им, бях прозрял какво става в планетата, разкрита от пластовете.

Съвсем внезапно, сега се появи нов пласт. Видях го така ясно както бях видял и останалите — не само аз, разбира се, но аз плюс Бух, плюс останалите, които бяха с мен. Имаше много вселени и много равнища на усещанията. В някои пространствено-временни измерения те се проявяваха и всяко от тях беше съвсем истинско, както са земните пластове, които геологът би могъл да изброи. Това обаче не беше броене — беше начин да видиш, да усетиш и да разбереш, че са там.

Някогашните обитатели на планетата са го знаели дълго преди да бъдат пометени от градинарите, знаели са го или са го усещали несъвършено. Затова са издялали върху лицето на куклата учудването, шока и част от ужаса на познанието. Джордж Смит навярно също го е знаел, сигурно много по-добре от останалите и от Тък. Обсебените му от мечти мисловни процеси го бяха довели много по-близо до истината още преди да попадне на куклата. Знанието на Роскоу е било буквално набито в главата му, без сам той да го съзнава, от бухалките на кентаврите.

И сега всичко се сля в ума ми.

Един пръстен от чудовищните зверове се спускаше към нас гръмотевично. Вдигнатият от тропащите им копита прах блестеше ослепително на слънцето. Но те вече не бяха важни, защото принадлежаха към друг свят, към друго време и място, а ние трябваше единствено да направим малка крачка — не толкова, за да ги отбегнем, колкото за да намерим по-добър свят.

Без да знаем как, но изпълнени с мистична вяра, ние прекрачихме в безкрайното непознато и се озовахме там.

Беше място, в което се чувстваше присъствието на пищни гоблени и на нереалност, но приятелски настроена нереалност. Изглежда тук би трябвало да цари тишина и мир, да цари неподвижност, защото обитателите му са хора, които никога не говорят. Лодката върху водата никога не би трябвало да тръгне по водата. Селото, реката, дърветата, небето, облаците, хората и кученцата — всички те бяха елементи от постоянния мир, установен преди векове и недокоснат от времето. Шарените конци в тапета са вплетени за вечността, стоят замръзнали и си почиват. В небето имаше нещо жълтеникаво и то се отразяваше от реката и от скромните домове, които бяха кафяви и тухленочервени. Зеленината на дърветата също бе необичайна — нормално този цвят би се появил в тапет или картина. И все пак отвсякъде струеше топлина и доброжелателност — човек изпитваше чувството, че след като е попаднал тук, никога не би могъл да си тръгне, че ще се превърне в част от тъканта на гоблените, а тази възможност бе твърде примамлива.

Стояхме на възвишението край селото и реката — бяхме всички освен куклата. Тя вече не беше у Сара. Куклата бе изоставена — може би за да я намери някой друг. Куклата и оръжията. Балистичната пушка вече не бе у Сара, а аз бях оставил лазерната. Такива са правилата, помислих си. Имаше неща и мисловни постановки, които не биваше да се внасят тук.

— Майк — пошепна Сара, — това е мястото, което търсехме. Това е и мястото, което Найт е търсел. Но никога не го е намерил, защото не е попаднал на куклата. Или е пропуснал нещо друго. А е имало толкова много неща, които биха могли да го доведат тук.

Протегнах ръка и я привлякох към себе си. Тя вдигна глава и аз я целунах, а лицето й засия от щастие.

— Няма да се върнем — реши тя. — Никога няма да мислим за Земята.