Клифърд Саймък - Куклата на съдбата

Зачудих се да направя ли нещо с джуджето, но реших да го оставя да си виси на въжето под таванската греда. Дори и да го свалях, нямах представа как да постъпя. Какво би искал той. Явно бе пожелал да увисне от гредата и аз нямаше защо да се намесвам. Въпреки че се чудех защо ли го е направил. Признавах, че самата му постъпка доказваше, че е хуманоид. Единствено хуманоидите прибягваха до обесването като начин за самоубийство.

Погледнах към Роскоу. Той беше престанал да пише цифрите си и сега седеше неподвижен, с протегнати крака и загледан в пространството. Като че ли изведнъж му бе хрумнала мисълта за удивително откритие и той бе замръзнал, за да я прецени.

Сара не се бе лъгала. Нямаше къде да се отиде. Другите светове не предлагаха изход. Бях ги прегледал всичките, като дремвах за малко, когато капвах, защото се страхувах да не започна да ги оценявам прибързано и неточно. Не бързах. Отделих повече време от абсолютно необходимото, за да ги огледам всички един след друг.

Бях се позабавил, докато схвана как да задействам контролното колело, с което се извикваха отделните светове, но след като успях, се захванах за работа, без да обръщам внимание на нищо друго. Роскоу не ме безпокоеше и аз, от своя страна, почти не му обръщах внимание. Забелязах само, че доста време го няма наоколо. Бях останал някак с впечатлението, че броди из града, но реших да не губя време в размишления за целта на скитанията му.

Не би могло да се каже, разбира се, че в никой от световете не съществуваше технологията, която търсех. Разкриваше ми се само малка част от тях и би било безразсъдство от моя страна, да вляза във всяка от тях без необходимите доказателства, без да съм убеден, че ми трябва тъкмо тя. Защото след като веднъж се окажех там, шансовете ми да избягам щяха да бъдат минимални. Без Бух и без съществото, което да контролира колелото, ние никога не бихме се измъкнали от света на пясъчните дюни. Фактът беше обаче, че не открих нито един свят, който да ме съблазни поне да вляза в него, нито един с белези от разум, дори и най-примитивен. Всички бяха неприятни, а повечето първични — диви джунгли, сковани от студ пустини или планети, в които земната кора бе в процес на формиране. На някои атмосферата бе плътна и изпълнена с облаци от газ, който ме задушаваше дори само като го гледах. Няколко свята явно бяха мъртви — обширни равни полета без растителност, осветени едва-едва от слаби кървавочервени умиращи слънца. Една планета бе напълно изпепелена в резултат от превръщането на слънцето й в нова.

Защо ли, чудех се, са били въведени тези врати към различните светове? Ако някой е смятал да ги използва естествено би ги разположил в предградията на по-голямо селище или поне село. Не би се спрял на джунглите, ледените пустини или прогорената пепел. Дали не бяха поставени единствено за отърваване от нежелани посетители? Но ако е така, един свят, най-много пет-шест, щяха да са достатъчни. От стотици не би имало нужда. Излишно бе да се осигурява достъп до толкова много светове и то до такива светове. Съзнавах обаче, че в съзнанието на онази друга раса би трябвало да има някакво логично основание, но аз не бих могъл да стигна до това основание, защото то се намираше извън параметрите на човешката логика.

Когато ги разгледах всичките, се оказах в не по-добро положение, а навярно в по-лошо, тъй като в началото поне имаше надежда, а сега и тя бе изчезнала.

Върнах се при огъня, но той бе изгаснал. Опрях длани в пепелта, но не усетих топлина. Роскоу го нямаше. Не си спомнях да съм го виждал няколко дена.

Дали не ме беше изоставил или по-скоро дали не бе тръгнал нанякъде, без да си прави труда да се върне? Признах пред себе си, че това би могло да бъде краят. Човек не беше в състояние да направи нещо повече.

Седях до мъртвата пепел на огъня и се взирах в здрачната улица.

Не бе изключено да има и други възможности — някъде в града би могло да се попадне на някаква следа. Отговорът можеше да се крие и другаде из планетата, на запад или на юг, а не към извисяващите се планини на север. Но не ми достигаше воля. Не исках да се движа. Нямах желание за нови опити. Бях готов да се предам.

Освен да те последвам, джудже, помислих си.

Но знаех, че така не бива да се мисли. Това е пораженско отношение. Драматизирах излишно нещата. Когато дойдеше време за нов опит, когато се мернеше поне лъч на надежда, щях да стана и да тръгна.

Но сега просто си седях и се съжалявах — не само себе си, а и всички останали. Макар че не можех да кажа защо би трябвало да съжалявам за Смит, Тък или Сара. Бяха получили каквото им бе нужно.