Клифърд Саймък - Куклата на съдбата

Излязохме на улицата и Роскоу се отправи към космодрума. Вече не си мърмореше и ходеше бързо, като че ли имаше някаква цел — толкова бързо, че трябваше да усиля крачка, за да не изостана. Беше се променил — в това нямаше никакво съмнение, — но ми беше трудно да преценя дали беше действителна промяна или само нова фаза от лудостта му.

Когато излязохме от улицата на космодрума, видях че е сутрин. Слънцето бе стигнало до половината на източния хоризонт. Космодрумът, със снежнобялата си писта, заобиколен от белотата на града, бе огледален и на фона му белите кораби се открояваха като дневни призраци.

Закрачихме през огромното пространство. Роскоу изглежда бе започнал да се движи още по-бързо. От време на време трябваше да подтичвам, за да го настигна. Бих искал да го попитам за какво става дума, но не ми беше останал дъх, а и не бях сигурен какво би ми казал.

Пътят беше дълъг. Доста време изглеждаше, че почти не сме се придвижили, но после изведнъж се оказа, че сме далече от стените на града и по-близо до корабите.

Бяхме почти до кораба на Сара, когато забелязах машината при основата му. Имаше вид на нещо шантаво — с някакво огледало, с предмет, който взех за акумулатор (или поне енергиен източник), с плетеница от жици и тръби. Не беше много голяма — по-ниска от метър и не по-широка от три метра — и отдалече напомняше на абстрактна скулптурна група. По-отблизо вече не приличаше и на това, а на вълшебна машина, построена от няколко отегчени от ваканцията си хлапета, които са събирали какво ли не за целта.

Спрях и я загледах, без да мога да кажа и дума. От всички идиотски глупости, които бях виждал през живота си тази беше най-безнадеждната. През цялото време, докато се бях потил, за да преминавам от свят в свят, този глупав робот е обикалял из града, събирал е всякакви забравени и изхвърлени боклуци, домъквал ги е тук и е сглобил това.

Сега клекна пред нещо, което си представих, че според него е контролно табло, и се пресегна към копчетата и лостчетата по таблото.

— Ето сега, капитане — заяви той, — ако математиката действа.

Размести нещо по таблото, тук-таме просветнаха някои тръбички, чу се нещо като трошащо се стъкло и от кораба започнаха да падат парченца като стъкло, докато той накрая се освободи от млечнобялата глазура, с която го бе напръскала подобната на бръмбар машина.

Стоях замръзнал. Не можех да помръдна. Идиотската машина бе проработила, корабът бе свободен и готов за полет, а аз не можех да помръдна. Беше неразбираемо. Не можех да повярвам. Роскоу не би могъл да го направи. Не и суетящият се, мърморещ Роскоу, когото познавах. Трябваше да сънувам.

Роскоу се надигна и дойде при мен. Протегна двете си ръце, хвана ме за раменете и застана неподвижен:

— Готово е. И за него, и за мене. Когато освободих кораба, освободих и себе си. Сега съм цял и съм добре. Същият като преди съм.

И наистина изглеждаше така, макар че не знаех какъв е бил преди. Говореше без усилие, стоеше и се движеше по-естествено, повече като човек и по-малко като тракащ робот.

— Объркан съм — продължи той — от всичко, което ми се случи, от промените в мозъка ми, промени, които не разбирах и които не знаех как да използвам. Но сега, след като ги използвах и установих, че са полезни, отново съм съвсем на себе си.

Открих, че парализата, която ме бе обхванала, отмина и понечих да се обърна и да побягна към кораба, но той държеше здраво раменете ми и не ме пусна.

— Бух ви говорѝ за съдбата — каза той. — Това е моята съдба. Това и още нещо. Тези, които прекрояват вселената, каквото и да са те, работят по различни начини, за да постигнат всяка отделна съдба. Как иначе може да се обясни, че удрянето на главата ми с бухалки за поло би могло така да промени, да даде на късо и да пренастрои мозъка ми, че да предизвика у мене разбиране, което не притежавах преди…

Отскубнах се от него.

— Капитане.

— Да.

— Вие и сега не вярвате. Още ме мислите за тъпак. А може и да съм бил тъпак. Но вече не съм.

— Не — кимнах аз, — вече не си. Не знам как да ти благодаря.

— Ние сме приятели — каза той. — Няма нужда от благодарности. Вие ме освободихте от кентаврите. Аз ви освобождавам от тази планета. Това би трябвало да ни прави приятели. Стояли сме много пъти един до друг край огъня. Това би трябвало да ни прави приятели…

— Млъкни! — викнах аз. — Стига с тия сантименталности. Ти си по-зле и от Бух.

Заобиколих смешната му машина и се изкачих по стълбата на кораба. Роскоу вървеше по петите ми.