Клифърд Саймък - Куклата на съдбата

В здрача на улицата трепна сянка, по-тъмно петно сред сивотата. У мен припламна ужас, но не се поместих. Ако онова, което беше долу, искаше да се качи и да ме хване, можеше да ме намери тук, край пепелта от огъня. При мене още беше сабята и макар че си служех несръчно с нея, щях да я използвам при бой.

За да мисля така, сигурно бях много напрегнат и изнервен. Нямах никакво основание да мисля, че в града има нещо, което би ме нападнало. Градът бе пуст и изоставен, в него нищо не помръдваше освен сенките.

Но тази сянка продължаваше да се движи, докато я гледах. Излезе от улицата и тръгна към мене по платформата. Движеше се с подскачане като старец, който върви с препъване по тясна алея с неравна повърхност.

Видях, че е Роскоу и му се зарадвах на бедния. Когато се приближи, станах, за да го поздравя.

Той спря до самата врата и заговори внимателно, като че ли се бореше съзнателно с навика си да римува. Правеше умишлено паузи между всички думи:

— Ти ще дойдеш с мене.

— Роскоу, благодаря ти, че се върна — поздравих го аз. — Какво става?

Той стоеше в здрача и ме гледаше глупаво. После каза все така бавно и внимателно, с подчертаване на всяка дума:

— Ако математиката действа… — Спря се. Математиката явно му създаваше големи неприятности.

— Имах неприятности — потвърди го на глас той. — Бях объркан. Но успях да се справя и сега съм по-добре. Успях да се справя и да стана по-добре. — Говорът очевидно му създаваше по-малко затруднения, но все още не му бе лесно. Дългите фрази го напрягаха. Усещаше се как се насилва да говори правилно.

— По-спокойно, Роскоу — посъветвах го аз. — Не се напрягай прекалено. Справяш се добре. Само по-спокойно.

Но той не смяташе да го кара спокойно. Беше обладан от онова, което искаше да ми каже. То се бе трупало у него отдавна и сега просто се налагаше да бъде изречено.

— Капитан Рос — подхвана той отново, — известно време се страхувах. Страхувах се, че няма да се получи. Защото на тази планета има две неща. И двете се бореха да бъдат изразени и аз не можех да ги подредя, наследя, засадя, убедя…

Отидох бързо при него и грабнах ръката му:

— За Бога, по-спокойно. Имаш време колкото си искаш. Нямаме бърза работа. Ще те изслушам. Опитай се да не говориш прекалено бързо.

— Благодаря, капитане за търпението и вниманието ви към мене. — В гласа му се чувстваше опит да вложи достойнство.

— Изминахме дълъг път — все така утешително продължих аз. — Можем да не бързаме толкова. Ако имаш някакви отговори, аз съм готов да ги изслушам. Аз самият съм напълно изчерпан откъм отговори.

— Има една структура — започна той. — Бялата структура, от която е построен градът, с която е застлан космодрумът и е запечатан корабът.

Спря и направи прекалено дълга пауза. Бях се уплашил, че нещо му се е случило, но той отново заприказва:

— Нормално атомите в материята са свързани само във външния слой. Разбирате ли?

— Мисля, че да. Донякъде.

— При този бял материал връзките се простират по-навътре от външния слой от електрони, дълбоко към ядрото. Схващате ли какво значи това?

Ахнах, като разбрах поне част от думите му:

— И нищо на света не може да разруши връзката.

— Точно така — съгласи се той. — За това си мислех. Сега ще дойдете ли с мене, капитане, моля ви?

— Почакай малко — възразих аз. — Не си ми казал всичко. Спомена, че били две неща.

Той ме изгледа продължително, като че ли се чудеше дали да се впусне в повече подробности, и ме попита:

— Капитане, какво знаете за реалността?

Свих рамене. Беше глупав въпрос.

— Някога — със съмнение в гласа си отвърнах аз — бих ти казал, че различавам реалността. Сега не съм така сигурен.

— На тази планета има слоеве реалност — заяви той. — Реалностите са поне две. Може да са много повече.

Говореше вече почти свободно, макар че понякога се препъваше и се изразяваше с усилие, като правеше неравномерни паузи.

— Но откъде знаеш всичко това? — попитах го. — За атомните връзки и реалностите?

— Не знам. Само знам, че знам. А сега, моля ви, нека да тръгнем.

Обърна се и се спусна по платформата, а аз го последвах. Какво можех да загубя? Самият аз не знаех с какво да се захвана, може би това важеше и за него, може би думите му бяха само продукт от развинтено въображение. Все пак бях в състояние, когато бях готов да се хвана за всяка сламка.

В идеята за тясно свързаните атоми имаше донякъде нещо рационално, макар че изобщо нямах представа как би могло да се направи. Но другите приказки за многослойната реалност си бяха пълна глупост. В тях нямаше никакъв смисъл.