Клифърд Саймък - Куклата на съдбата

Седнах на пилотското кресло, пресегнах се и погалих таблото.

Това е то. Можехме да отлетим, когато си поискаме. Можехме да напуснем планетата и да отнесем тайната за съкровището й. В момента нямах представа как подобно съкровище би могло да се превърне в пари, но знаех, че ще намеря начин. Когато човек разполага със стока за продан, винаги ще успее да я продаде.

До това ли бях опрял, питах се — да се окаже, че имам нещо за продан? Не друга планета (макар че навярно бих могъл да продам и планетата), а познанията и данните, складирани на тази планета под формата на семена, познания, събрани от дървета приемници за мисли, които складират придобитите знания в семена, а те се разпръскват и след това се събират от колонии малки гризачи, но не се изяждат, а се разполагат в големи ями и в хранилища, където стоят до деня на жътвата.

Но имаше и нещо друго, казах си. Имаше още нещо, свързано с планетата, освен големия бял град и трупащите познания дървета. На тази планета човек можеше просто да изчезне (или да избледнее като Тък), а къде отиваше, когато избледнее или изчезне? Дали се преместваше в друга реалност, в друг свят, както Бух бе преминал в друг живот? Тук е имало друга култура, по-ранна култура от тази, която е построила града. По-ранната култура е издигнала празната сега сграда от червен камък в предградията на града и е издялала куклата, която стърчеше от джоба на якето ми. Би ли могла тази култура, ако беше оцеляла, да обясни тайната за избледняването на човека?

Роскоу бе говорил за многослойна реалност, но за това ли ставаше дума тук? Ако случаят бе такъв, дали тази разчленена реалност можеше да съществува само на тази планета или бе възможна и другаде?

Бях помислил, че това са глупости и може би наистина бе така, но Роскоу се оказа прав за математиката (или каквото там бе използвал), която освободи кораба. Дали не беше прав и за реалността?

Но всичко това нямаше нищо общо с мен. Докато вървях по пътеката, се бях питал какво ли бих искал и то не съвпадаше с онова, което Сара, Тък или Джордж, а дори и Бух бяха искали. Искаше ми се единствено да се махна от тази планета и вече бях в състояние да го направя. Всеки от нас накрая бе открил каквото искаше. Оставаше ми единствено да затворя люка и да задействам двигателите.

Изглеждаше толкова просто, но все пак се колебаех. Седях си в пилотското кресло и се взирах в таблото. Защо ли, питах се, е това колебание?

Дали беше заради другите? Е, в началото бяхме четирима. Дали не се смущавах, че ще се върна сам?

Седях и се опитвах да бъда честен със себе си — открих, че това никак не е лесно.

С Тък и Джордж не можех да вляза в контакт, същото се отнасяше и за Бух. Нямаше никакъв смисъл да ги търся. Оставаше Сара. Тя можеше да бъде намерена и да бъде върната. Бих се справил някак с това.

Седях и се опитвах да се преборя с тези мисли, а в очите ми странно припари и с нещо почти като ужас осъзнах, че по бузите ми се стичат сълзи.

Сара, мислех си, Боже мой, защо ти трябваше да намираш онова, което търсеше? Защо не можеш да се върнеш и да се прибереш вкъщи заедно с мене? Защо не мога аз да дойда и да те взема?

Спомних си последната нощ, когато край лагерния огън ми беше казала, че между нас би могло да бъде така добре — така добре, ако не се бяхме втурнали да преследваме легенда. И защо глупавата легенда трябваше да излезе истина и всичко между нас да се разруши?

Спомних си и първия ден, когато ме беше посрещнала в коридора на земната къща и ме бе повела за ръка към стаята, където чакаха Тък и Джордж.

Не бяха Тък, Джордж или Бух, тях не можех да открия. Не беше и Сара, защото не можех да се накарам да го направя. Но имаше още един.

Измъкнах се от креслото и отидох към шкафа в края на кабината. Взех оттам резервната лазерна пушка.

— Връщаме се — казах на Роскоу.

— Връщаме се за госпожица Фостър ли? — попита той.

— Не. За Пейнт.

Беше лудост, разбира се — Пейнт е само хоби. Ако не бях аз, все още би лежал по гръб в дерето. Колко пъти трябваше да го спасявам? Каза ми, че искал да дойде на Земята, но какво знаеше за Земята той? Никога не е бил там. Дори му се бе наложило да ме попита какво искам да кажа със „земята“. Не беше искал да тръгне преди да му кажа. И все пак не можех да се отърся от спомена за него — как се отдалечаваше бавно по пътеката, за да може да ме чуе, ако реша да го повикам. Спомних си също как смело ме бе понесъл в битката с кентавъра. Макар че, ако става дума за това, нито той, нито аз имахме някаква заслуга там. Заслугата беше единствено на Сара.