Клифърд Саймък - Куклата на съдбата

Пристъпих бързо към нея и я прегърнах. Тя се притисна към мен. Може би ме мразеше, но се притисна, защото й бях останал само аз.

— Майк — обади се тя със заглушен от гърдите ми глас, — няма да успеем. Просто няма смисъл. Няма да ни позволят.

— Изобщо не е така — уверих я аз. — Корабът е чист. Роскоу откри как да го направи. Връщаме се на Земята.

— Ако благородният, изпълнен с надежда човек би искал само да погледне — предложи Пейнт, — той ще разбере за какво става дума. Те ни следват през целия път. Вървят непрекъснато по петите ни. И броят им непрекъснато расте.

Обърнах рязко глава и видях очертанията им на фона на назъбения хоризонт на пустошта — голямо стадо от масивните зверове, които бяха оставили кости в браздата на дерето.

Движеха се напред, блъскаха се и се пререждаха, като някои политаха по далечните склонове изтласкани от идващите зад тях. Бяха стотици, а по-вероятно хиляди. Като че ли не се движеха, а плуваха — изсипваха се от хълмовете и заливаха всичко наоколо.

— Има и зад нас — съобщи с много тих глас Роскоу. Опитваше се да не се поддаде на паниката.

Обърнах се и забелязах как върху билото на хълма, от който току-що се бяхме спуснали, се появяват новите зверове.

— Ти си намерил куклата — забеляза Сара.

— Каква кукла? — Точно сега не ми беше до нея.

— Куклата на Тък — обясни тя. Пресегна се и я измъкна от джоба ми. — Знаеш ли, през цялото време, докато беше у Тък, аз всъщност не съм я видяла.

Отблъснах я от себе си и вдигнах лазерната пушка. Роскоу грабна ръката ми:

— Прекалено много са.

Със сила се откъснах от него.

— А какво искаш да направя? — креснах аз. — Да си стоя така и да ги оставя да ни сгазят?

Сега бяха повече от всякога и се появяваха от всяка посока, в която погледнех. Бяхме обкръжени. Идваха на вълни отвсякъде. Представляваха просто голямо стадо, а ние бяхме в центъра му. Те бяха обърнати към нас. Действаха спокойно. Не бързаха. Бяха ни заклещили е и разполагаха с цялото време на света.

Роскоу коленичи и изглади пръстта пред себе си с длан.

— Какво ще правиш, по дяволите? — креснах аз.

Бяхме заобиколени от кръвожадни чудовища, Сара омагьосано се бе загледала в куклата, а този пелтечещ и мърморещ идиот на колене чертаеше уравненията си.

— Светът понякога поднася изненади — обади се Пейнт, — но ако вие и аз внимаваме…

— Ти не се бъркай! — скарах му се аз. Имах си достатъчно грижи, за да не се впускам в общи приказки с глупавото хоби.

Не можех да ги поразя всички, разбира се, но щях да сваля повечето. Щях да превърна хиляди от тях в димящи пържени картофки и щях да ги обезкуража. Може би бяха смели и самоуверени, но не бяха заставали срещу лазерна пушка. Щяха да полетят във вид на клъбца дим, щяха да се запалят и да ги няма. Ако им хрумнеше да ни нападнат, щяха да си платят.

Знаех все пак, че са прекалено много. Бяха ни заобиколили отвсякъде и тръгнеха ли, щяха да ни нападнат от всички страни.

— Капитан Рос — извика ме Роскоу, — мисля, че накрая го открих.

— Е, браво — похвалих го аз.

Сара се приближи до мен. Пушката висеше от едното й рамо, а глупавата кукла бе притисната към гърдите й както Тък я носеше.

— Сара… — Започнах да казвам неща, които не исках да казвам и едва намирах думи като смутен ученик. — Сара, ако се измъкнем оттук, бихме ли могли, ние двамата, да започнем отначало? Като че ли аз току-що съм влязъл у вас на Земята, а ти ме чакаш в коридора? Ти носеше зелена рокля…

— А ти се влюби в мене — допълни Сара, — после ме наскърби и ми се подигра, а аз ти отвърнах и всичко отиде по дяволите…

— Ние толкова добре се караме — прекъснах я аз, — че би било жалко, ако нещо ни спре.

— Ти си грубиянин — заяви тя — и аз те мразех. Имало е случаи, когато съм те мразела така, че ми се е искало да ти счупя главата. Но сега, като си спомням за всичко, мисля, че през цялото време ми е било приятно.

— Когато ни нападнат — предупредих я аз, — ти се наведи, за да отбегнеш огъня. Ще стрелям във всички посоки колкото мога по-бързо и…

— Има и друг начин — прекъсна ме Сара. — Тък си послужи с него. Куклата. Някакъв стар народ е направил куклата. Народ, който е разбирал…

— Това са щуротии — викнах аз. — Тък беше напълно откачен и…

— Тък разбираше — извика и тя. — Знаеше как да използва куклата. Джордж също разбираше нещо, дори и без куклата. Бух би схванал всичко.

Бух, помислих си. С форма на бъчва, суетящ се, многокрак бегач, с лице, покрито с пипала и три живота за живеене — сега се бе отдръпнал завинаги в третото си състояние и бе отнесъл част от мене. Ако беше тук, би разбрал…